Дин Кунц - Отвъдни очи

Хортън остави войнишката мешка и съдържанието й, като взе за на връщане само фенерче. Покатери се по вертикалната шахта, по която преди малко ни беше довел дотук и ръждивите железни хватки дрънчаха и скърцаха. В горния край той изсумтя, докато се премяташе на пода на тунела. Щом успя да стъпи на крака, поспря и надникна надолу към нас. Струваше ми се, че се кани да каже една камара неща, но накрая простичко ни подвикна тихо:

— С Бога напред!

Изправихме се на дъното на тъмната шахта, взирайки се нагоре.

Фенерчето на Хортън постепенно избледня, докато той се отдалечаваше.

След това там горе се възцари тъмнина.

Стъпките му затихваха, затихваха…

И той си отиде.

В замислена тишина събрахме фенерчетата, батериите, свещите, храната и другите предмети, и ги опаковахме внимателно във войнишката мешка.

Пристегнахме раниците си, преметнахме през рамо големите оръжия, вдигнахме и мешката, и — прорязвайки тъмнината с фенерчетата си и съветвайки се с картата — тръгнахме напред, упътени навътре под земята.

Не долавях над нас надвиснали и скоро предстоящи опасности, но сърцето ми туптеше, докато следвахме тунела към първия от множеството завои. Макар че бях твърдо решен да не отстъпя, имах чувството, все едно сме престъпили през портите на Ада.

Спускане в недрата…

Някъде далеч над нас нацупено небе прихлупваше света и птиците се гмуркаха в морето от въздух, там горе вятър люлееше дърветата, а сняг покриваше земята и се сипеха нови снежинки, но този шарен и подвижен калейдоскоп на живота съществуваше над нас, отвъд толкова много метри твърд камък, че все повече и повече ни изглеждаше не реален, а измислен, същинско въображаемо кралство. Единственото, което ни се струваше реално, бяха камъкът — цяла планина с каменна тежест, — прахът и от време на време плитки локви застояла вода, ронещи се греди с ръждиви железни скоби, въглища и мрак.

Вдигахме въглищен прах, фин като талк. Бучки и няколко по-едри буци въглища лежаха покрай стените, а малки островчета въглища оформяха архипелази през локвите от покрита с мазен слой вода и в стените нацепените ръбове на почти изтощените въглищни жили улавяха бялата като скреж светлина на фенерчетата и блестяха като черни скъпоценни камъни.

Някои подземни проходи бяха почти толкова широки, колкото и голямо шосе, някои бяха по-тесни от коридор в къща, защото бяха смес от истински минни шахти и проучвателни тунели. Таванът се издигаше до два-три пъти нашия бой, след това се спускаше толкова ниско, че се налагаше да се привеждаме, за да продължим нататък. На места стените бяха издълбани с такава прецизност, че изглеждаха досущ като излети от бетон, а на други места бяха дълбоко надрани и натрошени. На няколко пъти се натъквахме на частични срутвания, където една стена или част от тавана бе паднала, прерязвайки тунела наполовина или принуждавайки ни да пропълзим през свободното пространство.

Когато за първи път влязохме в мините ме бе обзела лека клаустрофобия, а докато напредвахме все по-навътре в лабиринта, този страх ме сграбчи по-силно. Успешно му устоявах, мислейки си за онзи горен свят на летящи птици и люлени от вятъра дървета — и като постоянно си напомнях, че е Рия с мен, защото от присъствието й неизменно черпех сила.

В тихата пазва на земята видяхме странни неща, още преди да стигнем близо до таласъмската територия, която беше нашата цел. Три пъти се натъквахме на купчини счупено и изоставено оборудване, случайно нахвърляни, но все пак странно изящни купчини метални инструменти и други артефакти, създадени за специализирани миньорски дейности, които бяха тъй непознати за нас, както и лабораторните колби на някой алхимик. Споени заедно от ръжда и корозия, тези предмети стърчаха в ъгловати агломерации, но не изглеждаха хаотични — сякаш планината бе майстор, работещ с отпадъците на своите нападатели и създаващ скулптури от техните боклуци, за да се подиграе с ефимерната им природа, и все едно възнамеряваше да строи паметници на собствената си устойчивост.

Една от скулптурите напомняше голяма фигура, по-малко от наполовина човешка, с демонични черти, същество, надарено с шпори, остри шипове и гръбнак от режещи ръбове. Ирационално, но с обезпокоителна увереност очаквах да се помръдне с дрънчене и стържене на метални кости, да отвори сега скрито око, оформено от начупената повърхност на древна маслена лампа, използвана от миньорите в едно друго време, и да раздвижи желязна уста, в която изкривени винтове щяха да щръкнат като гнили зъби. Видяхме също мухъл и гъби в разнообразие от цветове — жълти, зелени като киселина, отровночервени, кафяви, черни, — но най-вече в мръсни оттенъци на бялото. Някои бяха изумително сухи и се разпадаха при докосване, бълвайки облаци прах — може би спори — от руините си. Други бяха влажни. Най-лошите форми блестяха отвратително и изглеждаха като онези неща, които хирург-изследовател от друг свят може да намери в трупа на извънземно същество. На места стените бяха покрити с кора от кристализирали сгъстъци от неизвестни вещества, секретирали от скалата, а веднъж видяхме собствените си изкривени образи да се движат през техните милиони от черни, полирани фасетки.