Дин Кунц - Отвъдни очи

Сметнах, че помещението е празно и се канех да изляза напред, когато чух простъргване, след това щракване и друго простъргване. Проучих по-внимателно мозайката от светлини и сенки.

От дясната ми страна, на осемдесет фута от нас, от квадратите с мрак се показа един таласъм. Беше разсъблечен във всеки един смисъл на думата — не носеше нито дрехи, нито човешката си маска. Носеше обаче два инструмента, които не можах да разпозная. По ред вдигаше към очите си ту единия, ту другия, насочваше го нагоре и надолу към тавана и пода, след това по настрани, все едно снемаше мерки или може би изучаваше състава на стените.

Обърнах се да погледна към Рия, която стоеше облегната на стената до мен във вторичния тунел и вдигнах пръст към устните си.

Сините й очи се разшириха и белтъците им бяха оцветени в същото калножълто като кожата й. Странната светлина на тунела зацапваше и белия й ски-костюм и блестеше по твърдата й каска, така че тя приличаше на златен идол, образ на богиня на войната с шлем и невероятна красота, с очи от свещени, безценни сапфири.

С палец и два пръста неколкократно имитирах движението на изпразване на хиподермична спринцовка.

Рия кимна, отвори много бавно якето си, за да не издаде звук с ципа и посегна към вътрешния си джоб, където беше прибрала увита в найлон спринцовка и една ампула соден пентотал.

Надзъртайки отново зад ъгъла открих, че заетият със странните си измервателни инструменти таласъм ми е обърнал гръб. Застанал изправен, но някак си приведен напред, той надничаше през лупа към пода в краката си. Или си мърмореше ритмично под нос, или си тананикаше някаква монотонна песен, но и в двата случая вдигаше достатъчно шум да прикрие потайното ми приближаване.

Измъкнах се от второстепенния тунел, изоставяйки Рия зад мен, и се прокраднах към плячката си, като се стремях да съм едновременно бърз и тих. Ако привлечах вниманието на чудовището, то със сигурност щеше да извика, вдигайки другарите си по тревога за присъствието ми. Не исках да се налага да бягам през подземния лабиринт, без да имам предимство и без да съм спечелил нищо от рискованото ни нахлуване в сърцето на планината.

От мрак към светлина към мрак пристъпвах аз.

Таласъмът продължаваше да си мърмори под носа.

Осемдесет фута.

Седемдесет.

Туптящото ми сърце издаваше звук, който в ушите ми звучеше по-силен от дрелките и пневматичните чукове, които някога се бяха трудили върху въглищните пластове в тази мина.

Шейсет.

Мрак, светлина, мрак…

Въпреки че носех зареден пистолет, намеренията ми бяха да избегна стрелбата по врага, да го нападна изненадващо, да успея да го хвана през врата и да го удържа на място десет-двайсет секунди, докато Рия се втурне с пентотала. След това щяхме да го разпитаме, ако се наложи прилагайки още от наркотика, защото макар че соденият пентотал играеше роля основно на седатив, също така го наричаха и „серум на истината“, понеже под влиянието му беше трудно да се лъже.

Петдесет фута.

Не бях сигурен, че пентоталът ще повлияе по същия начин на таласъмите, както влияеше на хората. Шансовете ми се струваха добри обаче, понеже (с изключение на метаморфичните им способности) метаболизмът им очевидно бе сходен с този на човешките същества.

Четиридесет фута.

Не мисля, че тварта ме чу. Не мисля, че ме подуши или ме усети по някакъв друг начин. Но въпреки това спря любопитното си дърдорене и се обърна, отдръпвайки неизвестния инструмент от очите си и вдигайки грозната си глава. Видя ме веднага, защото в този момент минавах през един от осветените участъци на шахматната дъска.

Сияйните му червени очи блеснаха още по-ярки, когато ме зърна.

Макар че се намирах на по-малко от трийсет фута от звяра, не можех да пресека останалото помежду ни разстояние с един скок и да му се стоваря, преди да вдигне тревога. Така че използвах единствената налична ми възможност — вкарах му два куршума от снабдения със заглушител пистолет. Те напуснаха дулото с меки звуци като съскане на гневна котка. Таласъмът се катурна заднешком в квадрат от мрак, където падна мъртъв, първата дупка зееше на гърдите му, а втората — между очите му.

Използваните метални гилзи се търкулнаха по каменния под — дзън-дрън-дрън — и ме стреснаха. Понеже очевидно бяха знак за присъствието ни, аз ги догоних и сграбчих едната, а после и другата, преди да успеят да се търколят в тъмното.

Когато се върнах при мъртвия таласъм, Рия вече коленичеше до него и проверяваше за наличието на пулс, но не напипа такъв. Превръщащото се същество вече почти приключваше прехода си към човешката форма. Щом последните му демонични черти се скриха, видях, че маската му изглежда като млад мъж на близо трийсет години.