Дин Кунц - Отвъдни очи

— Ясно е — казах.

Хортън ни беше донесъл и храна — две пълни с портокалов сок термосни бутилки, няколко сандвича и половин дузина шоколадчета.

— Предстои ви цял ден да лазите из планината, дори и само за да проникнете в шахтите на „Лайтнинг Коул“, да надникнете дискретно и да си тръгнете право назад, откъдето сте дошли. Разбира се, подозирам, че ще сторите нещо повече от това. Така че е вероятно, ако всичко мине както трябва, да не излезете до някое време утре. Ще ви трябва да хапнете!

— Голям сладур си — каза Рия искрено. — Всичкото си го приготвял снощи… и се обзалагам, че не ти е останало много време за сън!

— Когато станеш на седемдесет и четири — отвърна Хортън, — и бездруго не спиш особено много, понеже ти се струва, че губиш каквото време ти е останало… — беше смутен от топлия тон на Рия. — Дявол го взел, та аз ще съм излязъл оттук и ще съм се прибрал у дома след час, тъй че мога да подремна там, ако ми щукне!

Казах:

— Спомена да използваме свещите в случай, че има пропадане или се загубим. Но без теб да ни водиш, ще сме се изгубили за няма и минута.

— Не, не и с това тук — отвърна старецът и извади карта от един от джобовете на палтото си. — Начертах я по памет, но паметта ми е като стоманен капан, тъй че не смятам да има някакви неточности.

Хортън приклекна и ние сторихме същото, а той разгъна картата на пода между нас, взе едно фенерче и наклони лъча му към плода на труда си. На пръв поглед творението му изглеждаше като някой от онези пъзели-лабиринти на комикс страницата на неделния вестник. По-лошо, продължаваше и от другата страна на листа, където остатъкът от лабиринта беше ако не друго — най-малкото по-сложен.

— Поне до половината път — каза Хортън, — може да си говорите както приказваме сега, без да се страхувате, че ще се чуе в шахтите, където се случва да работят таласъми. Но тази червена точка тук… това е мястото, откъдето според мен е по-добре да вървите тихо, да си шепнете — и то само когато се налага. Звукът се разнася доста добре по тези тунели.

Загледан в извивките и криволиците на лабиринта, отбелязах:

— Едно е ясно — ще ни трябват и двете кутии с боя.

Рия добави:

— Хортън, сигурен ли си за подробностите, които си начертал тук?

— Аха.

— Така де, може би наистина си прекарвал юношеските си години, проучвайки стари шахти, но това е било преди много време. Преди колко — шейсет години?

Той си прочисти гърлото и ми се стори, че отново се смути.

— Е, не е било чак толкова отдавна… — задържа погледа си втренчен върху картата. — Вижте сега, когато моята Ета умря от рак, бях един вид в безтегловност, чувствах се изгубен и бях пълен с това ужасно напрежение — напрежението на самотата — и не знаех накъде отива животът ми. Не виждах как ще се справя, как да отпусна ума и духа си, и напрежението се трупаше ли трупаше, та си казах: „Хортън, в името Божие, ако скоро не намериш с какво да запълниш тези часове, ще свършиш в тапицирана стая“ — и тогава си спомних какъв покой и уединение бях намирал в пещернячеството като хлапе. Та се захванах отново. Туй беше още през 34-та и през следващите осемнайсет години всеки уикенд обикалях тия тук мини и куп естествени пещери. А само преди девет години, когато стигнах съответната възраст за пенсиониране, се изправих пред сходна ситуация, тъй че отново тръгнах по пещерите. Луда работа за човек на моята възраст, но продължих да го правя към година и половина, преди накрая да реша, че вече нямам нужда от туй упражнение. Тъй де, туй дето искам да го кажа е, че тая карта е на базата на спомени отпреди само седем години.

Рия положи длан на рамото му.

Той най-сетне я погледна.

Тя се усмихна и Хортън също се усмихна, и положи длан върху нейната, и леко я стисна.

Дори за онези от нас, имали късмет да избягват таласъмите, животът не е бил гладък и лесен. С милиардите начини, които използваме, за да се прехвърлим над неравни участъци, ние сме свидетелство за голямата си воля за оцеляване — да продължим да живеем.

— Добре — каза Хортън, — ако не си наденете скоро ботушите и не тръгнете, докато се измъкнете оттук, ще се спаружите като мене.

Прав беше, но никак не ми се искаше да си тръгва. Имаше вероятност никога повече да не го видим. Познавахме го от няма и ден, а потенциалът на приятелството ни едва бе наченат.

Животът, както може и да съм казвал и преди, е дълго пътуване с влак, по време на което приятелите и любимите слизат неочаквано и ни оставят да продължим пътя си във все по-голяма самота. Намирахме се на поредната гара по пътя.