Дин Кунц - Отвъдни очи

Старецът не беше взел Гроулър със себе си. Кучето ми липсваше. Също и на Хортън. Без Гроулър той изглеждаше някак… незавършен.

Ние тримата се събрахме удобно в кабината на камиончето, Рия седеше между Хортън и мен. В краката си имахме пространство за двете раници, които бяхме натъпкали с екипировка, включително четирийсет от осемдесетте килограма пластичен експлозив. Вътре остана място дори за оръжията ни.

Не знаех дали в действителност ще успеем да влезем в мините, както Хортън ни бе уверил, че ще стане. И дори ако проникнехме вътре, най-вероятно там щяхме да намерим нещо, което изисква тайно излизане — потайно оттегляне, за да спечелим време да асимилираме откритията си и да планираме следващата си стъпка. Шансовете експлозивите да ни потрябват днес не бяха големи. Обаче, имайки предвид досегашния ни опит с таласъмите, възнамерявах да съм подготвен за най-лошото.

Фаровете на пикапа прорязваха тунел през въгленовочерната плът на неподатливата нощ. Придвижвахме се по един черен път, след това по друг, все по-нагоре през тесни планински долчини, където колебливото утро не бе посегнало дори с едно мъгляво, светлеещо пръстче.

Снежинки с размер на половиндоларова монета кръжаха в светлината на фаровете. Падаха поединично. Скромни съкровища се носеха по асфалта като пързалящи се по маса монети.

— И като мъж, и като хлапе, та още от бебе — сподели Хортън, докато караше, — все живял съм тук откак съм на тоя свят, изродила ме е акушерка в къщурката на родителите ми точно тук, сред тези хълмове. Било е през 1890-та, което вероятно ви се струва толкоз отдавна, че се чудите дали по онова време още е имало динозаври. Тъй или иначе, тук израснах, изучих така добре хълмовете, полята, горите, хребетите и ждрелата, както познавам собственото си лице в огледалото. Тези планини са надупчвани от мини още от 1830-та, и навсякъде има изоставени шахти, някои са запечатани, а други не са. Факт е, че някои тунели се събират с други и под земята има нещо като лабиринт. Като хлапе бях голям пещерняк. Обожавах пещерите и старите мини. Бях любопитен. Може би съм бил любопитен да проучвам пещерите, понеже вече надушвах, че всички лоши хора — таласъмите — се мотаят наоколо и бях научил, че трябва много да внимавам там в широкия свят, и да съм нащрек през целия си живот, та бях малко или много принуден да задоволявам обичайната момчешка нужда за приключения със самотни екскурзии, където не ми се налагаше да вярвам на друг, освен на себе си. Ясно си е де, че да хукнеш да катериш пещерите самичък е голяма глупост. Много неща може да се оплескат. Това си е спорт за приятели, ако изобщо има такъв. Но никога не съм твърдял, че съм гений, а като дете нямах дори и скромния си дял здрав разум, та слизах под земята през цялото време и станах редовен миньорски плъх. Оказва се, че днес туй може да е полезно. Мога да ви посоча път през планината през изоставени мини, прокопани през 1840-та, които се свързват с мините от ранната част на тоя век, които на свой ред евентуално изкриволичват по целия път до някои от по-тесните странични тунели в изкопа на „Лайтнинг“. Опасно е като самия ад, туй е ясно. Безразсъдна работа. Хич не бих го препоръчал за здравомислещи хора, ама пък вий сте луди. Луди за отмъщение, луди за правосъдие, луди просто да сторите нещо.

Хортън зави и камионът напусна второкласното шосе и излезе на черен път, който беше минат със снегорин, макар че тук-там го препречваха нови преспи. От него завихме на по-зле почистен, но все още проходим път, след това прегазихме през полегато издигащо се поле, което нямаше да е проходимо дори за превозно средство със задвижване 4×4, ако вятърът не си бе наумил да помете повечето от снега от него и да го струпа на пряспа в подножието на дърветата.

Хортън паркира на върха на хълма, колкото се може по-близо до дърветата.

— Оттук — каза — продължаваме пеша.

Взех по-тежката раница, а Рия вдигна другата, която също не беше лека. И двамата носехме по един зареден револвер и пистолет със заглушител; първият беше пъхнат в нараменен кобур под ски-якето, а другия — прибран в дълбок, отворен джоб на белите ни, подплатени и удебелени панталони. Носех също и пушката, а Рия бе нарамила автоматичната карабина.

Въпреки че определено бяхме добре въоръжени, все още се чувствах като Давид, понесъл жалката си малка прашка и пристъпващ нервно в сянката на Голиат.

Нощта най-сетне бе отстъпила и зората бе събрала смелост да упражни правата си. Мракът тук и там бе все още дълбок и се задържаше, а задавеното от буреносни облаци небе не беше драстично по-светло, отколкото през нощта; при все това неделята най-сетне ни бе завладяла.