Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия се обади:

— И са продали собствеността на партньорска група, съставена от Йенсен Оркенуолд, Ансън Корди — който е собственик на вестника — и кмета Спекторски.

— Е, той не беше кмет по туй време, макар че накрая стана, така си е — отвърна Хортън. — И тримата, дето споменахте, я имат тая таласъмска смрад.

— Каквато първоначалните собственици не са имали — предположих.

— Дяволски си прав — съгласи се старецът. — Старите собственици — е, те бяха хора, друго да не е, нито по-добри, нито по-лоши от останалите, определено не бяха от смръдльовците. Но имам предвид, че ей туй беше причината да вдигнат оградата. Новите собственици казаха, че не искат да рискуват с подобни дела. И макар че някои смятаха, че бая са се престарали с оградата, повечето хора го приеха като добър знак за обществена отговорност.

Рия ме погледна и сините й очи бяха потъмнили — и от гняв, и от жал.

— Ловецът… и двете момчета… не са нещастни случаи.

— Едва ли — съгласих се.

— Убити са — продължи тя. — Били са част от схемата за пречупване на собствениците на мината и начин да ги принудят да продават, така че таласъмите да могат да я вземат… за каквито там цели са си наумили.

— Твърде вероятно — подкрепих я.

Хортън Блюит примигна срещу Рия, срещу мен, срещу Гроулър, срещу бутилката бира в ръцете си и след това потрепери, сякаш всичкото това мигане бе задействало тръпка в мускулите и костите му.

— Никога не съм се замислял, че момчетата и ловецът… е, дявол го взел, ловецът беше Франк Тайнър, и го познавах, но не ми е и хрумнало, че може да е бил убит — дори после, след извънсъдебното споразумение, когато забелязах, че хората, дето са поели мината, са от лошия сорт. Сега като го казвате обаче, ми се струва съвсем логично. Защо не съм го видял преди? Да не би в златните ми години да ми се помътнява акъла?

— Не — увери го Рия. — Ни най-малко не помътнява. Просто не си го видял, понеже си се превърнал в много предпазлив човек, но си също и много морален , така че ако си заподозрял убийство, си щял да се чувстваш задължен да сториш нещо по въпроса. Всъщност вероятно си заподозрял истината, но на дълбоко подсъзнателно ниво и така и не си позволил на тази мисъл да се утаи в съзнанието ти, понеже тогава е щяло да се наложи да предприемеш нещо. А да действаш, е нямало да помогне с нищо на мъртвите — само е щяло да доведе до собственото ти убийство.

Казах:

— Или може би не си подозирал нищо, понеже — в крайна сметка — Хортън, не можеш да виждаш злото в тези твари, както можем ние. Тяхната чуждост ти е очевидна, но не е толкова натрапваща се, колкото при нас. И без специалното ни зрение, не можеш да видиш колко са организирани, колко целенасочени и неуморими.

— И въпреки това — възрази Хортън, — според мен е трябвало да се досетя. Направо ми се пържат нервите от мисълта, че не съм!

Извадих нови бири от хладилника, отворих ги и поставих бутилките на масата. Макар че снежинките навън нежно докосваха прозорците и въпреки че свирещият вятър изпълняваше вледеняващ концерт, всички бяхме благодарни за студените „Пабст“.

Известно време никой не проговори.

Всеки от нас се бе посветил на собствените си мисли.

Гроулър кихна и се отърси, раздрънка медальоните на нашийника си и отново отпусна глава.

Мислех си, че кучето бе задрямало — но макар и да почиваше, то все още бе нащрек.

След време Хортън Блюит каза:

— Имате твърдото намерение да огледате мината отблизо.

— Да — казах аз.

— Да — потвърди Рия.

— И няма как да ви разубедя? — попита Хортън.

— Не — каза жена ми.

— Не — съгласих се с нея и аз.

— На вашта възраст ич не прихващате предпазливостта, а? — рече старецът.

Съгласихме се, че сме заразени с глупостта на младостта.

— Добре тогава — каза Хортън, — предполагам, че мога да ви помогна малко. Сигур ще трябва, иначе те просто ще ви хванат да се мотаете зад оградата и ще се позабавляват с вас.

— Да ни помогнеш ли? — попитах. — Как?

Той си пое дълбоко дъх и ясните му, тъмни очи сякаш се изясниха още повече, след като взе решение.

— Няма смисъл да се опитвате да зърнете входа на мината или пък оборудването — забравете тая работа. Вероятно и бездруго няма да видите нищо ценно. Предполагам, че важните неща — каквото и да крият там — са дълбоко в мините, под земята.

— И аз така предполагам — казах, — но…

Вдигайки длан да ме прекъсне, Хортън добави:

— Казах, че мога да ви покажа начин да се промъкнете на място, през цялата им охрана, дълбоко в сърцето на главните работни шахти на „Лайтнинг Къмпани“. Ще можете да видите първа ръка, отблизо, с какво се занимават. Не ви съветвам да го правите, както не бих ви посъветвал и да пипате циркуляр с гола ръка. Според мен и двамата сте твърде палави за свое собствено добро, твърде увлечени в романтиката на това, което смятате за благородна кауза, твърде бързо сте решили, че няма да можете да се понасяте, ако отстъпите, твърде налудничаво-страстни сте и прескачате онези малки машинки за самосъхранение, дето цъкат у вас.