Дин Кунц - Отвъдни очи

Внезапно си спомних, че още не съм се обадил на Джоъл Тък да му кажа, че вероятно още във вторник или сряда на прага му ще цъфне в търсене на убежище и напътствия Кати Осбърн, бившата доцентка по литература от „Барнард“. Раздразних се на себе си, макар и за кратко. Все още разполагах с предостатъчно време да се звънна на Джоъл, преди Кати да натисне звънеца му — стига, разбира се, в мините да не ни се случеше нищо.

Хортън Блюит беше донесъл конопена войнишка торба с връзка на гърлото. Изтегли я от каросерията на пикапа и я помъкна след себе си, разритвайки насъбралия се сняг на ръба на гората. Нещо дрънчеше тихичко в торбата. Старецът спря точно до първите дървета и пъхна ръка вътре. Извади намотка червена панделка, с много остро джобно ножче отряза едно парче и го върза около най-близкото дърво, на нивото на очите.

— Така че да можете сами да намерите пътя назад — обясни. Скоро ни изведе на криволичеща дивечова пътека, където нямаше храсталаци и на движението ни пречеха само няколко дървесни клона. На всеки трийсет-четирийсет ярда Хортън спираше и връзваше още едно парче червена панделка около поредното дърво, и забелязах, че ако застанеш до някой от маркерите, оттам се вижда и предишния поставен.

Слязохме надолу по дивечовата пътека до дълъг изоставен черен път, който минаваше през по-ниската част на гората и вървяхме по него известно време. Четирийсет минути след като бяхме тръгнали, на дъното на широк овраг Хортън ни заведе до дълъг, лишен от дървета участък, за чието обслужване явно бе създаден пътят. Земята тук бе зле наранена. Част от лицето на оврага бе разцепено, а на места изглеждаше като нахапан. Голяма, хоризонтална мина пронизваше сърцевината на надвисналия над него хребет. Входът бе само наполовина прикрит от свлачище, което бе паднало толкова отдавна, че разстоянието между отделните камъни бе запълнено от пръст; солидни по размер дървета бяха израсли с корени, преплетени през натрупания чакъл.

Пристъпвайки около странно изкривени и възлести дървесни стволове и около крилото на паднала скала, и накрая навътре в хоризонталната шахта, Хортън се поспря и извади три силни фенерчета от войнишката си торба. Едното задържа, другите две даде на мен и Рия. Светна с фенерчето по тавана, стените и пода на тунела, по който бяхме дошли.

Таванът беше само на един фут над главата ми и имах налудничавото усещане, че неравните стени от камък — щателно издълбани с пики и кирки, и лопати, и барут, и океани от пот в един друг век — бавно се сключват над нас. Те бяха леко прошарени с въглища и камък, най-вероятно млечно-блед кварц. Масивни, покрити с катран опорни колони бяха равномерно разпределени по протежение на двете стени и напреко на тавана, все едно ребра в скелета на кит. Макар и доста големи, те бяха в лошо състояние, напукани и провиснали, нацепени, на места обрасли с мухъл, вероятно полуизкорубени от гниене, и някои от ъгловите подпори липсваха. Имах чувството, че ако се облегна на погрешната греда, таванът незабавно ще падне на главата ми.

— Това сигур ще да е една от първите мини в страната — каза Хортън. — Работили са на ръка през повечето време и са извлачвали въглищните колички с мулета. Когато тази шахта се е изтощила, железните релси са били преместени в някоя друга, но тук-там може да се спънете в останки от полупотънали в пода траверси.

Рия погледна към мухлясалите греди и попита:

— Безопасно ли е?

— Че кое е? — отвърна Хортън. Присви очи срещу гниещото дърво и влажните, капещи стени, и добави. — Всъщност тук е най-лошата част, понеже ще се придвижвате от по-стари към по-нови мини, макар че ако сте умни, ще стъпвате внимателно през целия път и няма да се облягате на никоя подпора. Дори и в по-новите шахти — да речем онези, дето са на десетилетие или две — е… мината си е просто дупка, честно казано, а нали знаете какво казват за склонността на природата, дето гори от желание да запълва дупките?

От войнишката си торба той извади две здрави каски и ни ги даде с нареждането да ги носим през цялото време.

— Ами ти? — попитах, докато свалях качулката на якето си и надявах металния шлем.

— Можах да докопам само две — отвърна Хортън. — И тъй като ще ви придружа само малко, няма да ми пречи, че си нямам каска. Хайде!

Последвахме го по-навътре под земята.

През първите няколко ярда в шахтата срещахме купчини листа, навети от сухите есенни дни и след това залепнали по стените, където бавно се бяха просмуквали с конденз и под собственото си влажно тегло се бяха сплъстявали на плътни пластове. Близо до входа, където все още достигаше зимният студ, гниещите листа и мухълът по старите греди бяха замръзнали и не миришеха. Но по-навътре температурата се покачваше над нулата и при преминаването ни на талази се надигаше и отслабваше неприятна миризма.