Дин Кунц - Отвъдни очи

Двамата с Рия понечихме да заговорим едновременно.

Хортън отново ни усмири, вдигайки голямата си, съсухрена длан.

— Не ме разбирайте погрешно. Възхищавам ви се за това. Горе-долу както човек се възхищава на някой, дето се спуска по Ниагарския водопад в буре. Знаете, че няма да окаже никакво влияние на водопада, а е наистина вероятно влиянието върху него да е драстично, но той го прави, понеже вижда голямо предизвикателство. Което е едно от нещата, дето ни различават от по-нисшите животни: интересът ни да посрещаме предизвикателства, да побеждаваме вероятностите, дори ако залозите срещу нас са толкоз високи, че няма начин да ги преборим, дори ако с подобна победа няма да постигнем нищо. Все едно вдигаме юмрук и го разтърсваме срещу Небесата, и заплашваме Господ, щото съвсем скоро да стори някакви промени в сътворението и да ни даде по-добър дял. Глупава постъпка, може би, и сигурно безсмислена — но смела и някак си удовлетворителна…

Докато допием вторите си бири, Хортън отказваше да ни разкаже как ще ни вкара на терена на „Лайтнинг Коул Къмпани“. Каза, че било загуба на време да ни го описва, понеже заранта ще трябва да ни го покаже и бездруго. Само заяви, че трябва да сме готови да тръгнем призори, когато ще се върне да ни вземе.

— Слушай — казах му, — не искам да те забъркваме толкова, че да потънеш заедно с нас!

— Казваш го, все едно си сигурен, че ще потъвате.

— Е, ако потънем, не искам да съм отговорен, задето си попаднал във водовъртежа.

— Не бой се, Слим — рече Хортън. — Колко често да ти го казвам? Предпазливостта я нося като кат дрехи.

В девет и четирийсет той си тръгна, отказвайки многократните ни предложения да го закараме до тях. Беше извървял пътя до наетата ни къща, за да не се налага да крие кола някъде из имота ни. Сега щеше и да си иде пеша. И упорито твърдеше, че предвкусва с удоволствие тази „малка разходчица“.

— Повече от малка разходка е — казах. — Доста път си е, през нощта, че и в студа…

— Да, но Гроулър я предвкусва — възрази Хортън, — а аз просто не искам да го разочаровам!

И наистина, кучето изглежда се радваше да излезе навън в студената нощ. Беше станало и избърза към вратата, веднага щом старецът се надигна от стола си. Размахваше опашка и ръмжеше от удоволствие. Вероятно не студената нощ и разходката очакваше с толкова наслада; по-скоро, след като бе споделило любимия си господар с нас тази вечер, кучето се радваше на перспективата отново да разполага изцяло с Хортън.

Застанал на отворената врата, навличайки ръкавиците си, докато ние с Рия се гушехме на студения вятър, който духаше край него, Хортън надникна към мързеливо вихрещите се снежинки и каза:

— Небето е като цирей, дето секи момент ще се спука. Можеш да усетиш напрежението във въздуха. Когато се случи, ще има истинска виелица, помнете ми думата. Късничко е вече, последен валеж за зимата ще е — но ще е якичък.

— Кога се очаква? — попитах.

Хортън се поколеба, сякаш се консултираше със старите си кости за най-доброто им метеорологично мнение.

— Скоро ще е, но не наистина скоро. Ще повали така цяла нощ и ще натрупа към половин инч до зазоряване. След това… ще дойде голяма буря, някъде утре преди обед.

Той ни благодари за вечерята и за бирата, все едно че бяхме изкарали съвсем обикновена вечер по съседски. След това изведе Гроулър със себе си в мрака на надвисналата буря. След секунди изчезна от поглед.

Когато затворих вратата, Рия каза:

— Голяма работа е, а?

— Така си е — съгласих се.

По-късно, в леглото, след като угасихме лампите, тя добави:

— Сбъдва се, нали знаеш? Сънят.

— Аха.

— Влизаме в мините утре.

— Искаш ли да го отмениш? — попитах. — Можем просто да се приберем в Гибтаун.

— Това ли искаш? — попита Рия.

Поколебах се, но отвърнах:

— Не.

— И аз не искам.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Просто… ме прегърни.

Прегърнах я.

Рия също ме прегърна.

Съдбата ни прегръщаше и двамата. Хватката й беше здрава.

Сутринта, точно преди изгрев, пухкавите снежинки все още се сипеха на почивки и пресекулки, а предстоящата буря сякаш бе съсирена в надвисналото ниско небе.

Зората също настъпи с колебание. Бледа ивица мътна сива светлина се появи по протежението на неравно назъбените планини, които образуваха високите ридове на изток. Полека-лека и други бледи нишки попадаха в стана на утрото, почти неотличими от чернотата, на чийто фон биваха втъкани. По времето, когато Хортън Блюит пристигна със своя додж пикап 4×4, крехката тъкан на новия ден все още бе толкова тънка, че на човек му се струваше, че може да се разкъса и вятърът да я отвее, потапяйки света в постоянен мрак.