Дин Кунц - Отвъдни очи

На долния етаж тримата заедно си приготвихме вечеря, използвайки малкото покупки, които бяхме направили — бъркани яйца, кренвирши, картофки и пълнозърнести филии.

Рия се притесняваше с какво да нахрани Гроулър, който облизваше устни в кухня, пълна с вкусни аромати. Но Хортън каза:

— О, просто ще му спретнем четвърта чиния, същото дето и ние ще хапнем. Казват, че за кучето не било здравословно да яде същото, което си сипват хората. Но винаги съм се държал с него така — и не виждам да съм му причинил особени проблеми. Я го вижте — може да свали рис и да го пребори. Само му сипете яйца, кренвирш и картофки — но не му давайте хляб! Хлябът е твърде сух за него. Харесва къпини или ябълки, или пък особено къпинови мъфини, обаче ако имат достатъчно плод вътре и са наистина сочни.

— Съжалявам — каза Рия, очевидно развеселена, — в килера няма мъфини.

— Тогава ще мине само с другите работи, пък аз ще му дам овесена бисквита или нещо друго, когаж се прибереме вкъщи.

Сложихме чинията на Гроулър в ъгъла до задната врата, а ние ядохме на кухненската маса.

Снегът — все още роящ се на пухкави снежинки, които трупаха едва малка част от инча за час — изникваше от мрака и се спускаше надолу по прозорците. Макар да валеше леко, вятърът беше силен и имитираше в тъмното вълци и влакове, и канонади.

На вечеря научихме повече за Хортън Блюит. Благодарение на странния си талант да надушва таласъмите — да го наречем „олфактопатия“ — бе водил относително безопасен живот, избягвал демоните когато му било възможно и се бе отнасял с голяма предпазливост към тях, когато нямало как да ги избегне. Съпругата му, Ета, бе починала през 1934-та не от ръцете на таласъм, а от рак. Макар че по онова време била на четирийсет и Хортън — на четирийсет и четири, бракът им не създал деца. Негова била вината, обясни той, защото бил стерилен. Годините, прекарани със съпругата му, били толкова хубави, а връзката им толкова идеално интимна, че така и не намерил друга жена, която да се мери с предишната или заради която да бъде склонен да помрачи бляскавите спомени за Ета. В последващите три десетилетия споделял живота си най-вече с три кучета, от които Гроулър беше последното.

Поглеждайки с любов към мелеза, който тъкмо облизваше чинията си, Хортън заяви:

— От една страна се надявам измъчените ми кости да предадат богу дух преди неговите, понеже ще ми е трудно да го погреба, когато се стигне до там. Беше ужасно трудно и с предишните двама — Джийпърс и Ромпър, — но ще е още по-тежко с Гроулър, понеже е най-доброто куче, което съм имал!

Кученцето отклони поглед от чинията си и наклони глава към стопанина си, сякаш знаеше, че току-що са му направили комплимент.

— От друга страна, хич не ми се ще да умирам преди него и да го оставя на милостта на околните. Заслужава да живее в охолство до края на дните си!

Докато Хортън се взираше с любов в кучето си. Рия погледна към мен, а аз към нея и знаех, че си мисли същото, което минаваше и през моята глава: че г-н Блюит е не само сладур, но е и необичайно решителен и разчита на себе си. През целия си дълъг живот бе осъзнавал, че светът е пълен с хора, твърдо решени да причиняват зло на другите; бе осъзнал, че Злото с главно З обикаля по света в съвсем реална форма и в плът и кръв, но въпреки това не бе развил параноя и не бе станал мрачен отшелник. Най-лошият номер на природата му бе откраднал любимата жена, но дори това не бе вгорчило нрава му.

През последните трийсет години той бе живял сам с кучетата си, но въпреки това не бе станал ексцентрик, както би се случило с повечето хора, чиято главна връзка в живота е с техните домашни любимци.

Хортън беше стоплящ сърцето пример за силата и целеустремеността, и за каменната издръжливост на човечеството. При все хилядите години страдания от ръцете на таласъмите, нашата раса все още бе способна да породи личности, достойни за възхищение като г-н Блюит. Такива хора бяха добър довод в спора за стойността ни като вид.

— Та така — рече той, насочвайки вниманието си от Гроулър към нас, — каква ще е следващата ви стъпка?

— Утре — каза Рия — ще се върнем в хълмовете и ще вървим по оградата на „Лайтнинг Коул Къмпани“, докато не намерим място, откъдето може да видим входа на мината, и да разгледаме какво се случва там.

— Не ми се ще да ви разочаровам, но не съществува такава наблюдателна точка — изрече Хортън, попивайки последната локвичка яйчен жълтък с остатъците от препечената си филийка. — Във всеки случай не и по периметъра. Мисля, че това не е случайно. Според мен те са се постарали никой отвъд границите на имота им да не може да види входа на мината.