Дин Кунц - Отвъдни очи

Всички до един бяха таласъми. Дори от такова разстояние нямах съмнение в членството им в демоничното братство.

Рия също долавяше истинското им естество. Тихо прошепна:

— Ако Йонтсдаун е тяхно място за гнездене, то това е главното гнездо в средата на колонията.

— Проклет кошер — отвърнах. — Виж ги как се въртят наоколо като трудолюбиви пчелички!

От време на време натоварен с въглища камион изръмжаваше от север, минаваше през обезлистените дървета в долината, търкулваше се през участъка, който разделяше поляната на две и изчезваше в другата част на гората, на път за входната порта. Празни камиони се връщаха оттам и отиваха към мината, за да ги натоварят. Шофьорите и партньорите им бяха таласъми.

— Какво ли правят тук? — зачуди се Рия.

— Нещо важно.

— Да, но какво?

— Нещо, което хич няма да е добро за нас и нашата раса. А и не смятам, че фокусът е в онези сгради.

— Тогава къде, в самата мина?

— Да.

Мрачната, филтрирана от облаците светлина полека чезнеше към ранния зимен здрач.

Отсъствал цял ден, вятърът се завърна пълен с енергия — и очевидно освежен от почивката си, свиреше в опънатата мрежа на оградата и тананикаше сред боровете.

— Ще трябва да се върнем утре рано сутринта и да продължим нататък на север по оградата, докато не успеем да видим и входа на самата мина.

— И знаем какво следва след това — каза Рия вяло.

— Да.

Няма да видим достатъчно, затова ще трябва да влезем вътре.

— Вероятно.

— Под земята.

— Така предполагам.

— В тунелите.

— Ами…

— Като в съня.

Не отговорих.

Рия продължи:

— И също като в съня — те ще открият присъствието ни и ще ни подгонят.

Преди нощта да ни хване в капана си на билото, изоставихме оградата и се насочихме обратно към селския път, където бяхме паркирали комбито. Мракът сякаш се надигаше от горското дъно, за да капе като дървесен сок от тежките клони на смърчовете и боровете — и да се излива от всеки един оплетен храсталак. По времето, когато стигнахме до откритите поля и склонове, сияйното одеяло от сняг бе станало по-ярко от небето. Видяхме старите си следи, които изглеждаха като рани по тази алабастрова кожа.

Когато стигнахме до колата, започна да вали сняг. Засега — на отделни снежинки. Те се спускаха от равномерно потъмняващите небеса по спирала, досущ като парченца сажди, изтърсени от овъглените греди на тавана, изгорял в отдавна забравен и отдавна изстинал пожар. В изключително натежалия въздух и вцепеняващия студ обаче снежинките бяха неподдаващ се на описание, но неотрицаем знак на предстоящата буря.

Снежинките се сипеха непрестанно, докато карахме към „Епъл Лейн“. Бяха големи и ги носеха хаотични пориви на вятъра, който още не се бе развихрил с пълни сили. На пътя се образуваха полупрозрачни воали и почти бях готов да повярвам, че черният макадам всъщност е дебел пласт стъкло, а воалите от сняг са тюлени завеси, така че караме през огромен прозорец, чиито пердета смазваме под гумите си и се взираме надолу през стъклото — нищо че е дебело. Това беше прозорец, какъвто вероятно разделя нашия свят от следващия. Във всеки един момент би могъл да се счупи и да ни запрати долу в Геената.

Паркирахме в гаража и влязохме в къщата през кухненската врата. Всичко беше тъмно и тихо. Включвахме лампите, докато минаваме през стаите и тръгнахме нагоре да се преоблечем, след което възнамерявахме да подготвим ранна вечеря.

Но в главната спалня, настанен в кресло, което бе замъкнал в скрит в сенките ъгъл, ни очакваше Хортън Блюит.

Гроулър беше с него. Видях блестящите очи на кучето част от секундата преди да щракна лампите — твърде късно, за да удържа ръката си на ключа.

Рия възкликна изумено.

И двамата носехме снабдените със заглушители пистолети в дебелите си ски-якета, а аз имах също и ножа си, но всеки опит да използваме тези оръжия щеше да означава незабавна смърт за нас.

Хортън държеше карабината, която бях купил от Плъзгавия Еди в Гибтаун преди няколко дни. Беше насочена срещу нас, и разпръснатият сноп на оръжието можеше да ни отнесе и двамата с един изстрел, най-много с два.

Хортън беше намерил и повечето от другите скрити от нас вещи, което подсказваше, че е претърсвал къщата през по-голямата част от следобеда, докато ние скитахме по Олд Броудтоп. На пода около него бяха разпилени разнообразните предмети, които Плъзгавия Еди ми бе донесъл: автоматичната пушка, кутиите с амуниции, осемдесет увити в хартия килограма пластичен експлозив, детонатори, ампулите със соден пентотал и хиподермичните игли.