Дин Кунц - Отвъдни очи

Отново долових, че темата за „Лайтнинг Коул Къмпани“ го притеснява. Той бързо отклони разговора в съвсем нова посока, сякаш искаше да се предпази от последващи въпроси в тази чувствителна област. За момент, докато поднасяше кафето към устните си, ръцете му потрепериха, а течността преля по стената на чашата. Може би бе просто кратък пристъп на паралич или някакво друго заболяване, признак за възрастта. А може би треперенето не означаваше нищо. Може би.

Половин час по-късно, докато с Рия се отдалечавахме от къщата на Блюит, а Хортън и Гроулър ни наблюдаваха от верандата, съпругата ми каза:

— Той е мил човек.

— Да.

— И е от добрите.

— Да.

— Но…

— Да?

— Си има тайни.

— Какви тайни? — полюбопитствах.

— Не знам. Въпреки че изглежда като прям и гостоприемен провинциален старец, крие нещо. И… е, мисля, че се страхува от „Лайтнинг Коул Къмпани“.

Призраци.

С Рия бяхме като призраци, витаещи по склона на планината. Стремяхме се да бъдем тихи като духове. Призрачните ни одежди включваха дебели бели панталони за ски, бели ски якета с качулки и бели ръкавици. Борехме се да вървим през дълбокия до колене сняг из откритите хълмове, сякаш извършвахме трудоемко пътуване през земите на мъртвите, движехме се като фантоми по тясното ждрело, белязващо руслото на замръзнал поток, плъзгахме се прикрито през студените сенки на гората. Стараехме се да бъдем безтелесни, но въпреки това оставяхме следи в снега и от време на време се докосвахме до вечнозелените дървета, пращайки рязък, сух звук да отеква през безконечните коридори на гората.

Бяхме паркирали колата си на междуградското шосе и бяхме извървели пеша близо три мили, все по заобиколен маршрут, за да стигнем до забележителната ограда, която охраняваше периметъра на „Лайтнинг Коул Къмпани“. Този следобед възнамерявахме само да проучим — да огледаме главните административни сгради, да добием представа какъв входящ и изходящ трафик минава през мината и да намерим проход в оградата, през който лесно можем да влезем на следващия ден.

Обаче след като се натъкнахме на оградата върху широк хребет, наречен Олд Броудтоп, започнах да се чудя дали тя изобщо може да бъде преодоляна, да не говорим „лесно“. Високата осем фута стена бе изградена от десет фута дълги парчета здрава метална мрежа, опъната между железни колове в солидни циментови гнезда. Отгоре бе коронована със спирали от най-гадната бодлива тел, която някога съм виждал; макар че ледът бе сътворил кании за някои от режещите остриета, всеки, който опиташе да прехвърли оградата, би бил нанизан на стотици места и за да се откъсне, щеше да остави парчета от плътта си отгоре. Клоните на дърветата бяха отрязани, така че нито един да не прехвърля мрежата. По това време на годината нямаше и как да подкопаеш оградата, защото земята бе замръзнала на камък; а подозирах, че дори и през по-топлите месеци прокопаването на тунел би било предотвратено от някаква невидима преграда, която навлиза в земята на поне няколко фута дълбочина.

— Това не е просто ограда за очертаване на собствеността — прошепна Рия. — Това си е пълномащабна защитна преграда, проклето укрепление!

— Аха — говорех също толкова тихо, колкото бе заговорила и тя. — Обгражда хиляди акри собственост на компанията, значи оградата е поне няколко мили дълга. Подобно нещо… дявол го взел, то струва цяло състояние!

— Няма смисъл да го вдигат само за да държат случайните минувачи да не стъпват на земята на мината.

— Не. Тук крият нещо друго — нещо, което са твърдо решени да защитават.

Бяхме се приближили до оградата откъм гората, но от другата й страна имаше полянка. Успоредно на мрежата се виждаха множество стъпки, проправили пъртина в снежното одеяло, което покриваше това открито, полегато поле.

Сочейки към следите, понижих глас още повече и казах:

— Изглежда, че имат и редовни патрули, които се движат по периметъра. А не се и съмнявам, че охраната им е въоръжена. Трябва да внимаваме много и да си отваряме очите и ушите.

С Рия отново навлякохме наметалата на призрачността и се помъкнахме на юг да витаем в други части на гората, като държахме оградата под око, но се намирахме достатъчно далеч, за да избегнем да ни забележат пазачи, преди ние да сме видели тях. Вървяхме към южната четвърт на Олд Броудтоп, понеже оттам би трябвало да можем да погледнем надолу към щабквартирата на миньорската компания. Бяхме умували над маршрута, по който да се придвижим, използвайки детайлна карта на терена в окръга, купена заедно със спортното оборудване в магазин, където обслужваха неделните планинари и туристите с каравани.