Дин Кунц - Отвъдни очи

— Скоро ще се видим — каза тя треперливо.

— Флорида — подсети я Рия. — Под слънцето!

Най-сетне Кати Осбърн се качи на колата си и потегли. Гледахме я, докато не стигна края на алеята, после зави по „Епъл Лейн“ и изчезна зад кривата на пътя.

Така професорите по литература стават лунапарковци и вярата в доброто във вселената отстъпва пред по-мрачната реалност.

Той се наричаше Хортън Блюит 9. По свое собствено описание беше дърт пръч. Беше едър, кокалест мъж, чиято ъгловатост се набиваше в очи дори когато беше облечен в тежкото, добре подплатено палто на дървар, което носеше, когато го видяхме за първи път. Стори ни се силен, а също и жилав, и единственото нещо в движенията му, което издаваше неговата възраст, беше лекият провис на раменете му, сякаш са били приведени надолу под сериозното тегло на годините. Широкото му лице беше обветрено повече от живот, прекаран като цяло на открито, отколкото от самото време: дълбоко хлътнало на места, с тънка паяжина бръчки около очите. Хортън имаше голям и отчасти червендалест нос, силна брадичка и широка уста, която лесно се извиваше в усмивка. Очите му бяха наблюдателни, но не и недружелюбни, и ясни като на младеж. Носеше червена ловна ушанка, на която ушичките бяха спуснати надолу и връзките — вързани под брадичката му, но от затвора й тук-там бяха избягали щръкнали остри кичури желязносива коса и на няколко места висяха над челото на стареца.

Когато видяхме Хортън, ние с Рия карахме по „Епъл Лейн“ Силните ветрове от предишната нощ бяха натрупали няколко инча ситен като пудра сняг върху черния път към къщата му и старецът въртеше лопатата, без да се и замисля за съвременните статистики по повод сърдечните удари. Къщата му беше по-близо до пътя от нашата, а благодарение на това и пътчето към нея — по-късо, но задачата, с която се бе заел, въпреки всичко бе изумителна.

С Рия възнамерявахме да събираме информация за „Лайтнинг Коул Къмпани“ не само от вестниците и други официални източници, но и от местните жители, които биха могли да осигурят по-достоверни и по-интересни подробности от контролираните от таласъмите медии. За един журналист клюката и слухът може да са анатема, но понякога в тях се съдържа по-голяма доза истина, отколкото в официалната история. С тази мисъл завихме към къщата на Хортън, спряхме, излязохме от колата и се представихме като новите съседи, които са наели къщата на Оркенуолд.

В началото той беше сърдечен, но не и забележително открит, а по-скоро предпазлив и леко подозрителен, както често се държат при среща с непознати провинциалните хора. Търсейки начин да разчупя леда, оставих инстинктите си да диктуват действията и сторих онова, което човек би направил в Орегон, ако се натъкне на съсед, зает с трудна задача — предложих да помогна. Предложението ми бе любезно отхвърлено, но аз настоях.

— Да му се не види — казах, — ако човек няма силата да помогне с една лопата, как ще намери сила да литне до Небесата, като дойде Съдният ден?

Това се хареса на Хортън Блюит и той каза, че имал и втора лопата. Взех я от гаража му и работихме рамо до рамо на пътя, а Рия ме сменяше за по няколко минути от време на време, след което пък сменяше г-н Блюит.

Поговорихме за времето, след това за зимните дрехи. По мнение на Хортън Блюит старомодните подплатени с овча вълна палта бяха сто процента по-топли от онези от съвременната космическа ера, пълнени с пух и термоизолирани облекла, дето се били появили на пазара през последното десетилетие — като например якетата, които носехме ние. Ако не смятате, че с домакина ни бихме могли да прекараме над десет минути, обсъждайки предимствата на вълната, значи нито познавате скоростта на провинциалния живот, нито разбирате очарованието, което може да намери човек в такъв ежедневен разговор.

По време на първите минути на срещата ни забелязах, че Хортън Блюит подсмърча шумно и много и бърше възголемшкия си нос с опакото на облечената си в ръкавица ръка. Макар че не се издуха нито веднъж, предположих, че или е настинал леко, или пък студеният въздух дразни синусите му. След това спря и едва по-късно открих, че всичкото това подсмърчане и смъркане е имало тайна цел.

Скоро свършихме работата с лопатите. Ние с Рия казахме, че трябва да се махнем от пътя на Хортън, но той настоя да влезем вътре да пийнем горещо кафе и да опитаме домашната му лешникова торта.

Едноетажната му къща беше по-малка от тази, която наемахме, но пък в по-добро състояние, направо вманиачаващо добре поддържана. Навсякъде, където погледнеше човек, оставаше с усещането, че е боядисано, варосано или полирано преди не повече от час. Хортън се беше барикадирал уютно срещу зимата, инсталирайки плътно прилепващи защитни капаци и врати и трупайки огромен резерв от дърва за каменната камина в дневната, която допълваше захранваното с въглища котле.