Дин Кунц - Отвъдни очи

Кати прехапа долната си устна. Каза:

— О, Боже…

Не можехме да й върнем стария живот, така че й дадохме единственото, което притежавахме точно в този момент: време. Време да помисли. Време да се приспособи.

Подминаха ни няколко коли. Не бяха много. Ставаше късно. Нощта бе напреднала — и студена. Повечето хора си бяха у дома, пред камините си или в леглата.

— Господи, просто не знам! — уморено и нерешително промърмори Кати с треперлив гласец.

Кристализиралите изгорели газове се носеха покрай прозореца. За миг, когато погледнах през стъклото, виждах само тези вихрещи се облаци, сребърни и гъвкави, в които постоянно се образуваха и разсейваха призрачни лица, и бързо се появяваха отново, надничайки гладно към мен.

В този момент Гибтаун, Джоъл и Лаура Тък и другите ми приятели лунапарковци ми се струваха далеч, по-далеч от Флорида, много по-далеч даже от тъмната страна на Луната.

— Аз съм потресена, объркана и уплашена — сподели Кати. — Не знам какво да направя. Просто не знам!

Имайки предвид ужасяващото изпитание, което бе преживяла тази вечер, и предвид това, че не се бе пречупила напълно, както щеше да се случи с повечето хора, и предвид също факта, че щом веднъж ние с Рия се разправихме с таласъмите, които я измъчваха, тя всъщност бързо се възстановяваше от шока си; прецених, че Кати е човек, от когото имаме нужда на наша страна — в лунапарка заедно с нас. Тя не беше хилава професорка, а притежаваше необичайна сила, неочаквана смелост. Занапред щеше да се налага да привличаме все повече хора със силни ум и сърце — особено ако евентуално продължахме и разширяхме войната с таласъмите. Долавях, че Рия се чувства по същия начин като мен и че се моли Кати Осбърн да се присъедини към нас.

— Аз просто… не знам…

Две от трите спални в нашата къща под наем бяха обзаведени и Кати остана да спи в едната от тях. Не можеше да понесе нито мисълта да кара чак до Ню Йорк, нито да изостави кариерата си и сегашния си живот така набързо, въпреки сериозните причини да стори именно това.

— Сутринта ще съм взела решение — обеща ни тя.

Стаята й беше на втория етаж, малко по-нататък по коридора от нашите. Кати настоя да оставим вратите отворени и в двете стаи, така че да можем да се чуваме един друг през нощта, ако някой от нас викне за помощ.

Уверихме я, че таласъмите не знаят, че сме сред тях.

— Те нямат причина да дойдат тук тази нощ — каза Рия успокоително.

Не й казахме, че тази къща е собственост на Клаус Оркенуолд или че той е новият шериф на Йонтсдаун, или че е таласъм, или че в мазето е измъчвал и заклал трима души.

Въпреки това и при все онова, което й бяхме казали, Кати остана притеснена и нервна. Настоя да има светлина през нощта, каквато й уредихме, като метнахме една от тъмните й блузи върху абажура на настолната лампа.

Когато я оставихме в стаята, аз се почувствах наистина зле, неадекватен — сякаш изоставяхме дете на милостта на тварта, която живее под леглото или на чудовището, което се крие в гардероба.

В крайна сметка Рия заспа.

Аз не можах. Или поне не и доста дълго.

Тъмната светкавица.

Продължавах да се връщам към тази тъмна мълния, опитвайки се да измисля какво би могла да означава.

И от време на време, сякаш беше смрадта на погребаните под къщата мъртъвци, през мазето под нас плисваше слаба вълна парапсихична радиация — там, където Оркенуолд бе убил жена и две деца.

Отново се почувствах сигурен, че несъзнателно съм ни довел именно до това място, че ясновидската ми сила някак си е избрала тази къща сред всички останали, които бихме могли да намерим, понеже съм искал — или ми е било писано — да се разправя с Клаус Оркенуолд така, както и с Лайсъл Келско преди него.

В безкрайните стенания на вятъра можех да чуя отгласи на треперливите писъци на таласъмските изроди в онази клетка, преди да ги застрелям и след това изгоря. Почти можех да повярвам, че са повлекли, пронизаните си от куршуми трупове и изгорелите си в пожара кости, измъкнали са се от димящите руини на родния си дом и сега вият за мен, докато се прокрадват, припълзяват и примъкват през нощта, напредвайки безпогрешно в моя посока — като адски хрътки, които неуморно душат за прокълнатите и гниещи души на плячката си.

На моменти в пукането и цъкането на къщата (което бе просто естествен отговор на страховития студ и настоятелния вятър) ми се счуваха пламъци, разгарящи се под нас и поглъщащи долния етаж — пожар, запален най-вероятно от тварите, които бях изгорил в желязната клетка. Стрясках се от изненада и страх всеки път, когато въздушната помпа на котела се включеше с тих рев.