Дин Кунц - Отвъдни очи

Междувременно за мен отново бе настъпил моментът на откровение в стил „Гран Гиньол“.

Опитвах се да не гледам към накълцаните си жертви или странните и страховити сенки, които хвърлях, докато, прегърбен като Квазимодо, се занимавах с мрачната си задача и един по един привлякох двата мъртви таласъма извън кланицата на първия етаж. Изтътрих ги през кухнята, която все още ухаеше на прясно изпечен пай, и ги търколих по стълбите на мазето. Спуснах се след тях и завлякох и двата голи трупа до средата на помещението.

В клетката зловещите тризнаци затихнаха отново. С интерес ме следяха шест луди очи, някои човешки и някои — сияещи с демонична червена светлина. Не показаха мъка при вида на убитите си родители; очевидно не бяха способни на тъга или да разберат какво означава тази смърт за тях. Не бяха и разгневени, а все още не бяха и уплашени, просто любопитни като възбудени маймуни.

Щях да се занимая и с тях след малко.

Но още не. Трябваше да се подготвя за това. Трябваше да прихлупя шестото си чувство, доколкото беше възможно, да се стегна за неприятната задача за безмилостна екзекуция.

Наведох се над отвореното гърло на едната стъклена лампа на олтара и духнах огънчето на плаващия фитил. Пренесох лампата до мъртвите таласъми и изпразних запалителното й съдържание върху телата.

От бистрата течност бледата им кожа заблестя.

Косите им потъмняха, когато горивото попи в тях.

Капчици течност лъснаха по клепките им.

Отвратителната миризма на урина и изпражнения бе замаскирана от по-острата смрад на запалителна течност.

Наблюдателите в клетката все още бяха тихи, почти затаили дъх.

Не можех да отлагам повече. Бях затъкнал полицейския магнум в колана си. Сега го извадих.

Когато се обърнах към тях и се приближих до клетката, погледите на пленниците се преместиха от телата на пода към пистолета. Проявяваха към него същото любопитство, както и към неподвижното състояние на родителите си — бяха може би предпазливи, но не и уплашени.

Застрелях първия в главата.

Двата останали урода отскочиха назад от решетката и трескаво се защураха насам-натам, крещейки със значително повече сила и емоция, отколкото бяха изразявали преди, търсеха къде да се скрият. Може и да бяха глупави деца — дори по-лошо от глупави: идиоти, живеещи в сумрачен свят, където не съществуват причина и следствие, — но бяха достатъчно умни да разбират смъртта. Бяха ми нужни още четири изстрела да ги довърша, макар че беше лесно. Твърде лесно. Обикновено ми доставя удоволствие да убивам таласъми, но това клане не ми беше по вкуса. Това бяха жалки твари — без съмнение смъртоносни, но глупави и не ми бяха равни. Освен това да стреляш по затворени противници, които не могат да отвърнат на удара… е, струваше ми се нещо, което би сторил таласъм и е недостойно за човек.

Рия и Кати Осбърн се върнаха, увити в палтата си, и надянали шалове и ботуши. И двете носеха по една поцинкована кофа, пълна до две трети с бензин, и се спуснаха по стъпалата в мазето с преувеличено внимание, опитвайки се да не разлеят нито капка от съдържанието на кофите по себе си.

Погледнаха към трите мъртви урода в клетката и бързо отклониха очи.

Внезапно ме обзе настоятелното усещане, че сме останали в къщата твърде дълго и всяка изминала минута приближава откриването ни от други таласъми.

— Да приключваме — прошепна Рия и с този шепот — за който нямаше някаква очевидна причина — ясно показа, че се обажда и нейното предчувствие.

Взех кофата на Кати и плиснах съдържанието й в клетката, като щедро полях труповете.

Докато момичетата се изкачваха към първия етаж, понесли с тях все още горящата маслена лампа, която се бе намирала на олтара, аз излях втората кофа с бензин на пода на мазето. Изтичах нагоре, зяпнал за въздух и вдишвайки само бензинови пари. Жените ме чакаха в кухнята. Рия ми подаде маслената лампа.

— Имам бензин по ръцете си — казах и забързах към кухненската мивка да се измия.

По-малко от минута по-късно, след като бях изтъркал опасността от самозапалване, но напълно наясно, че стоя върху бомба, взех лампата и се върнах до стълбите на мазето. Отвътре на задушаващи вълни бълваха бензинови пари. Тъй като се боях, че високата концентрация на пари е почти достатъчно наситена да се взриви, ако се озове в близост до пламъците, не се поколебах, а метнах маслената лампа към подножието на стълбите.

Сферата с цвят на мед се удари в бетона и се строши. Пламтящият фитил подпали разплисканото и разливащо се масло, което даде пауновосин пламък и от горящото масло прихвана и бензинът. Под краката ми с рев се породи ужасяващ пламък. Гореща вълна помете стълбите, толкова силна, че за момент си помислих, че ми е подпалила косата, докато се олюлявах заднешком към кухнята.