Дин Кунц - Отвъдни очи

Това беше емблемата на „Лайтнинг Коул Къмпани“ каквато я бях видял на камиона вчера. Но появата й тук, разположена като за поклонение и осветена от старовремските лампи, с излъчването и положението на свещен символ, подсказваше, че е нещо по-значимо и важно от просто корпоративно лого.

Бяло небе, черна светкавица.

Какво ли символизираше това?

Бяло небе, черна мълния.

Писъците на мутантите в клетката ставаха все по-силни, но вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху олтара и в централния обект на него, и за момент пронизителните им викове не ме притесняваха.

Не можех да си представя как вид като таласъмите — създадени по-скоро от човека, отколкото от Бога; изпълнени с омраза към твореца си и лишени от уважение към него — би могъл да развие религия. Ако това беше всъщност истински олтар, то на какво се кланяха тук? На какви странни богове плащаха дан? И как? И защо?

Рия се пресегна към мен да докосне иконата.

Спрях я, преди да се допре до керамичния правоъгълник.

— Недей — казах.

— Защо не?

— Не знам. Просто… недей.

Бяло небе, тъмна мълния.

Странно или не, имаше нещо изненадващо жалостиво и дори трогателно в таласъмската нужда от богове и от олтари и икони, които да дадат конкретна форма на духовните вярвания. Самото съществуване на религия намекваше за наличието на съмнение, смирение, възприятие за добро и зло, копнеж за добродетели и достоен за възхищение глад за значение и цел. За първи път досега срещах какъвто и да е намек за възможността да има нещо общо между хората и таласъмите — споделена емоция, споделена нужда.

Но, дявол го взел, знаех от брутален опит, че демонският род няма нито съмнения, нито смирение. Възприятието им за добро и лошо също беше твърде просто, за да изисква философска основа: добро беше всичко, което е полезно за тях или наранява нас; лошо беше онова, което нараняваше тях или помагаше на нас. Техните добродетели бяха като на акула. Техни цели и задачи бяха нашето разрушение, за което не се нуждаеха от сложна теологична доктрина или божествено оправдание.

Бяло небе, черна мълния.

Докато се взирах в този символ, постепенно започвах да се убеждавам, че тази таласъмска религия — ако изобщо беше такава — всъщност не цели да ги направи по-симпатични или по-малко чужди, отколкото винаги съм ги смятал. Всъщност долавях в тяхната неизвестна вяра нещо чудовищно зло, нещо толкова неизразимо ужасно в бога, който бяха вградили в тази тяхна религия, че в сравнение с него сатанизмът — с неговите човешки жертвоприношения и изкормване на бебета — щеше да изглежда като светата римска католическа църква.

С отвъдните си очи видях черната керамична мълния да проблясва мрачно на белия керамичен кръг и осъзнах, че от този зловещ символ се излъчват вълни смъртоносна енергия. Каквото и друго да обожествяваха таласъмите, те със сигурност почитаха разрушението, болката и смъртта.

Спомних си огромната, студена, лишена от светлина бездна, която бях доловил, когато за първи път видях камиона на „Лайтнинг Коул Къмпани“ — и сега, докато се взирах в иконата в подземния олтар, виждах същото нещо отново и отново. Безкраен мрак. Безкрайна тишина. Неизмерим студ. Безкрайна празнота. Нищо. Каква беше тази бездна. Какво означаваше?

Пламъците на маслената лампа примигваха.

В клетката лудите мерзостни твари пищяха в песен на звук и гняв, която не означаваше нищо.

Смрадта във въздуха се увеличаваше с всяка секунда.

Керамичната икона, която в началото бе предмет на любопитство, а после на почуда и накрая на размисли, внезапно се превърна в извор на непресторен страх. Усещах, че крие тайната за масовото присъствие на таласъми в Йонтсдаун. Но усещах също, че и човешката съдба е заложник на философията, силите и плановете, които тази икона представлява.

— Да се махаме оттук — каза Кати Осбърн.

— Да — съгласи се Рия. — Хайде, Слим. Да си вървим!

Бяло небе.

Тъмна мълния.

Рия и Кати отидоха до съседния хамбар да потърсят няколко кофи и намотки гумен маркуч — предмети, които би трябвало да са под ръка в работилница за сайдер дори сега, много след като е минал сезонът на ябълковия сок. Ако намереха това, което ни трябваше, щяха да източат две кофи бензин от полицейската кола и да ги донесат в къщата.

Кати Осбърн трепереше и изглеждаше така, сякаш във всеки един момент може ужасно да й призлее, но стискаше зъби (мускулите на челюстите й изскачаха от усилието да устоява на напъните за повръщане) и правеше каквото я молехме. Показваше много повече издръжливост и по-голяма адаптивност, както и повече здрав разум, отколкото бих могъл да очаквам от човек, прекарал целия си живот отвъд реалния свят и под покровителствената стряха на академичната общност.