Дин Кунц - Отвъдни очи

Не я облекчих с нищо. Разказах й за отвъдните очи, за по-слабите парапсихични способности на Рия и малко за тихата война (е тиха поне дотук), която бяхме подели.

Зелените очи на Кати се глазираха, но не защото тя ме изключваше или информацията я претоварваше. Вместо това беше стигнала до състояние, в което нейното простичко, рационално гледище за света бе преобърнато толкова цялостно с краката нагоре и с хастара навън — и с такава сила, — че съпротивата и към вярата в „невъзможни“ неща беше на практика унищожена. Кати бе вцепенена до възприемчивост. Стъкленият й поглед беше просто знак колко яростно добре образованият й мозък се трудеше да намести тези нови парчета познание в драстично промененото й възприятие за реалността.

Когато завърших, червенокосата доцентка примигна, отърси възхитено глава и поде:

— Но сега…

— Какво? — попитах.

— Как да се върна към преподаването на литература? Сега, когато знам всичко това, как въобще бих могла да водя обикновен живот?

Погледнах към Рия, като се чудех дали случайно няма отговор на този въпрос, но тя заяви:

— Вероятно няма да е възможно!

Кати се намръщи и се накани да заговори, но я прекъсна странен звук. Покоя в уютната колониална дневна наруши внезапен, пронизителен вой — отчасти като плач на дете, отчасти като свинско грухтене, отчасти като насекомско цвърчене. Не беше звук, който свързвах с таласъмите, но със сигурност не беше човешки по произход и не бе вик на животно, с което съм се сблъсквал.

Знаех, че това цвърчене не може да бъде свързано с двойката таласъми, които току-що бяхме убили. Те бяха безкомпромисно мъртви — поне за момента. Вероятно, ако ги оставех с прикачени към раменете глави, щяха да намерят пътя си обратно към земята на живите, но не в близките няколко дни, а може би и седмици или месеци.

Рия незабавно се надигна в стола си, търсейки нещо, което не бе до нея — най-вероятно желязната щанга за гуми.

— Какъв е този шум?

И аз скочих на крака с нож в ръката.

Странният писукащ вик, сякаш съставен от много гласове, имаше алхимическа сила да превръща кръвта в ледена вода. Ако злото отелесено тръгнеше по земята във формата на Сатаната или друг някой дявол, то това със сигурност беше неговият глас, лишен от слова, но зъл, гласът на всичко, което не бе добро и редно. Идваше от съседно помещение, макар че не можех да определя веднага къде е източникът му — на този етаж или на горния.

Кати Осбърн се изправи последна, сякаш се колебаеше да се разправя с друг ужас. Каза:

— Аз… чух този същия звук и преди, когато бях окована в онази стая, когато първо започнаха да ме измъчват. Но толкова много неща се случиха толкова бързо, че… забравих за това.

Рия погледна към пода пред себе си.

Аз също сведох очи, осъзнавайки, че пронизителният звук — почти като осцилиращ електронен вой, макар и много по-странен — идваше от мазето.

Ченгето, което сега лежеше мъртво в собствената си оплескана с кръв кланица, носеше стандартен служебен револвер — „Смит и Уесън“, .357 Магнум. Въоръжих се с него, преди да ида в кухнята и да отворя вратата към площадката на стълбите за мазето.

Странното бълбукащо врещене се носеше нагоре от тъмната дупка и по свой собствен груб начин предаваше вложения смисъл: настоятелност, гняв — и глад . Този звук беше толкова зъл, че сякаш притежаваше осезаемост. Представях си, че мога да напипам самия вик — като влажни спектрални ръце, плъзгащи се по лицето ми и по тялото, студено и лепкаво усещане.

Подземното помещение не беше съвсем тъмно. В невидим ъгъл за нас ъгъл блещукаше мека, разсеяна светлина, вероятно от свещи.

Кати Осбърн и Рия настояха да ме съпроводят. Жена ми, разбира се, не би ми позволила при никакви обстоятелства да посрещна неизвестна опасност сам, а Кати се страхуваше да остане в дневната сама.

Намерих ключа за лампата точно от вътрешната страна на вратата на мазето.

Щракнах го. Под нас се появи кехлибарена светлина, по-ярка и по-стабилна от блясъка на свещите.

Виенето спря.

Припомняйки си парапсихичните изпарения на отдавнашни човешки страдания, които все още лъхаха от стените на мазето в наетата от нас къща на „Епъл Лейн“, аз се пресегнах колкото се може по-добре с шестото си чувство, търсейки сходни гнили излъчвания и на това място. И макар наистина да получих образи и усещания от ясновидско естество, не бяха каквито очаквах — и не приличаха на нищо, което съм срещал преди. Не можех да извлека смисъл от тях: смътни, странни, неясни форми, които не бях в състояние да идентифицирам, всички в черно и бяло и отсенки от сиво, сега подскачаха в груби и трескави ритми — след което пък се полюляваха в бавно зловещо, змийско движение; имаше и внезапни изблици на цветна светлина в зловещи оттенъци, без очевидно значение или източник.