Дин Кунц - Отвъдни очи

Кимнах.

Самото споменаване на лудостта на тварите ме бе направило уязвим за парапсихичния порой на обърканите им съзнания, който в началото бях доловил горе, докато отварях вратата на мазето. Долавях в тях желания и нужди които, макар и да бяха твърде странни, та да ги разбера, се явяваха и понятно перверзни, кървави и отвратителни. Извратени страсти, тъмни и малоумни желания, отвратителни и страховити гладове… И отново, по най-добрия възможен начин притъпих шестото си чувство горе-долу по начина, по който може да пресечеш въздуха към котел или камина, и яростният блясък на психотични излъчвания полека намаля до едва поносимо малко огънче.

Тримата в клетката спряха да съскат.

С остър, пукащ звук техните човешки очи изпъкнаха, блеснаха яркочервени и се превърнаха в сияйните очи на таласъми.

Свинска зурла започна да никне на иначе нормално човешко лице, съпроводена от плякащо-хрущящите звуци на преобразяването — но спря някъде в средата, след това се върна обратно в предишната форма.

Едно от съществата издаде в дъното на гърлото си гъст, влажен като храчка, кашлящ звук и подозирам, че това беше един вид смях, зловещ и вкочаняващ, но все пак смях.

На едно място зверски зъби изникваха от човешка уста.

На друго започваше да се оформя тежка и зловеща кучешка челюст.

А ето там идеален човешки палец внезапно разцъфна в четириставен кинжал.

Безкраен ликантропски водовъртеж. Промените така и не успяваха да постигнат докрай целта си, тъй че самият акт на трансформация ставаше своя собствена цел и значение. Генетична лудост!

Един от кошмарните тризнаци пропъхна гротескно възлестата си ръка между железните решетки и се протегна колкото се може по-напред. Разтвори свитите си в шепа пръсти — някои човешки, други не. Започна да гали смрадливия въздух, донякъде както се поднася милувка, макар и донякъде като звяр, който се опитва да измъкне нещо от небитието. Бързите му като паешки крачета пръсти поред се свиваха, стрелваха се напред и се гърчеха — странни жестикулации без значение.

Другите две демонски изчадия започнаха да се движат бързо из голямата си клетка, стрелкаха се наляво, мятаха се надясно, катереха се по прътите, скачаха отново на мръсния под, сякаш бяха трескави маймуни, които се вихрят наоколо просто ей така, макар и без насладата, която забелязвате у шебеците по време на акробатичните им изпълнения. Поради неспособността им да останат в пълна таласъмска форма, изчадията не бяха толкова сръчни като демоните, които бяхме убили в кланицата горе.

— Тръпки ме полазват от тях — заяви Рия. — Смяташ ли, че това се случва често — да се раждат такива котила изроди? Дали е проблем за таласъмите?

— Може би. Нямам представа.

— Искам да кажа, че сигурно генетичната им конструкция се разпада поколение след поколение. Може би с всяко ново поколение се случват все по-голям брой новородени като тези. В крайна сметка, таласъмите от самото начало не са били създадени да се възпроизвеждат; ако това, което знаем за произхода им е вярно, плодовитостта е била сериозна мутация. Така че може би сега губят способността да се размножават… губят я чрез мутация, както са я придобили преди това. Възможно ли е? Или това, което виждаме тук, е някакво изключение?

— Не знам — повторих. — Може и да си права. Определено би било приятно да си представиш, че таласъмите измират и с времето, може би след няколкостотин години, ще са останали само неколцина живи.

— Няколкостотин години няма да са особено полезни за вас и мен, нали? — обади се Кати Осбърн нещастно.

— В това е проблемът — съгласих се. — Би им отнело стотици години да спрат да съществуват. А не смятам, че просто ще се примирят с изчезването на вида си. Ако разполагат с толкова много време за правене на планове, все ще намерят начин да вземат човечеството със себе си в гроба.

Внезапно най-смелият от уродите си дръпна ръката обратно, в клетката и, заедно с уродливите си спътници, започна да вие, както ги бяхме чули да вият, докато бяхме на горния етаж. Треперливото цвърчене рикошираше в циментовите стени — двутонова музика, подходяща за кошмари, монотонна песен на налудничави копнежи, която човек може да очаква да чуе да отеква по етажите на Бедлъм 8.

Този звук, в съчетание със смрадта на урина и изпражнения, правеше пребиваването в мазето почти непоносимо. Но нямах намерение да си тръгна, преди да съм проучил другия интересен обект — олтара.

Нямаше как да знам със сигурност дали това наистина е олтар, но изглеждаше, че има точно такава функция. В ъгъла на мазето, възможно най-далеч и от стълбите, и от клетката на уродчетата, се издигаше стабилна маса, покрита със синя кадифена покривка. Две необичайни маслени лампи — потъмнени стъклени сфери, напълнени с течно гориво и с плаващи фитили — стояха от двете страни на, както изглеждаше, почитана икона, издигната над масата на три инча висока и един фут широка лакирана каменна поставка. Иконата беше керамична — правоъгълник с размери приблизително осем инча височина, шест ширина и четири инча дебелина, нещо като странна по размер тухла — с лъскава глазура, която намекваше за значителна дълбочина (и загадъчно качество) със среднощно-тъмното си сияние. В средата на черния правоъгълник имаше бял керамичен кръг с диаметър около четири инча, и кръгът бе разделен със силно стилизирана черна светкавица.