Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия и Кати вече се бяха оттеглили на задната веранда. Бързо ги последвах. Изтичахме около къщата, покрай паркираната до предната веранда патрулка и по протежение на половин миля дългия черен път.

Видяхме пламъците да се отразяват по снега около нас още преди да стигнем до края на гората, която заобикаляше имота. Когато се обърнахме назад, пожарът вече бе излязъл от мазето, бе минал през пода и бе запалил долния етаж. Прозорците сияеха като оранжеви очи на тиквен фенер. След това стъклата експлодираха с остър трясък, който в студения нощен въздух се разнесе надалеч.

Сега вятърът бързо щеше да разнесе пламъците по всяка цепнатина и до върха на покрива. Огънят щеше да е толкова силен, че телата в мазето да се превърнат в пепел и кости. С малко късмет властите — тоест таласъмите — щяха да си помислят, че пожарът е причинен от небрежност. Може би нямаше да проведат по-сериозно разследване, което да разкрие увредените от куршуми кости и други доказателства за преднамерени действия. Дори ако проявяха подозрения и откриеха онова, което търсят, все щяхме да разполагаме с ден или два, преди да започне търсенето на убийците на таласъмите.

По-близо до къщата бляскавият сняг изглеждаше като окървавен. По-надалеч жълто-оранжевата светлина и огромните странни сенки се гърчеха, навиваха, подскачаха, присвиваха и трепереха през зимната ледена мантия.

Първата битка на новата война. И я бяхме спечелили!

Обърнахме гръб на къщата и забързахме по пътя, в тунела, образуван от надвисналите над нас вечнозелени дървета. Светлината от огъня не стигаше толкова далеч, но макар мракът да ни обгърна с мъст и да намали видимостта почти до нула, забавихме ход съвсем леко. От пътя ни до къщата ние с Рия знаехме къде по пътя са разположени по-големите препятствия. Макар че тичахме на сляпо, разполагахме поне с малка доза увереност, че няма да си счупим краката в неочаквани оврази или да се проснем по лице заради опънати вериги, които е трябвало да държат нашествениците надалеч.

Не след дълго стигнахме до главния път и като завихме на север, бързо се добрахме до комбито. Рия караше. Кати седеше отпред. Аз се настаних отзад с полицейския револвер в скута си, като наполовина очаквах таласъмите да се появят и да ни спрат, и бях напълно подготвен да им издухам мозъците, ако го сторят.

Мили по-късно все още чувах (в главата си) странните треперливи писъци на трите уродливи таласъмски деца.

Заведохме Кати до една бензиностанция и я съпроводихме заедно с майстора от сервиза до колата й. Той бързо определи, че акумулаторът й е паднал — ситуация, за която дойде подготвен. Още преди да излезе от сервиза беше сложил подходящ нов акумулатор в каросерията на доджа си. Успя да го монтира направо там, на място, на банкета до пътя, на напълно достатъчната светлина на преносима работна лампа, която бе включил в запалката на камиона си.

Когато понтиакът на Кати заработи отново, а на монтьора от сервиза бе платено и си замина, тя се взря в нас с Рия, след това свали притеснения си поглед към замръзналата земя пред краката си. Бутани от силния вятър, белите облаци от ауспуха бълваха към предницата на колата.

— Сега какво, по дяволите, ще стане? — каза червенокосата с треперлив глас.

— Пътуваше си към Ню Йорк — напомних й.

Тя се изсмя, без да й е смешно.

— Все едно, че съм пътувала за луната, мен ако питаш.

Подминаха ни пикап и бляскав нов кадилак. Шофьорите ни погледнаха.

— Да влезем в колата — каза Рия, потрепервайки. — Там ще ни е по-топло!

Там щяхме да сме и по-малко подозрителни.

Кати се намести зад волана и се обърна странешком, за да мога да виждам профила й от задната седалка. Рия седна отпред при нея.

— Не мога просто да продължа с живота си, все едно нищо не е станало! — каза червенокоската.

— Да, но трябва — отвърна Рия меко, но настоятелно. — Всъщност именно това е животът — да продължаваш, все едно нищо не се е случило. А и със сигурност не можеш да се обявиш за спасителка на света, да тръгнеш да обикаляш с мегафон в ръка и да крещиш, че демоните минават за обикновени хора и вървят сред нас. Всички ще смятат, че си се побъркала. Всички — с изключение на таласъмите.

— А те ще се разправят с теб дяволски бързо — додадох.

Кати кимна.

— Знам… знам… — помълча за момент и после каза нещастно. — Но… как мога да се върна обратно в Ню Йорк, обратно в „Барнард“, без да знам кои от познатите ми са таласъми? Как изобщо бих могла да се доверя отново някому? Как да посмея да се омъжа, ако всъщност не знам какво представлява човекът до мен? Да не би да иска да ме вземе за жена, просто за да ме измъчва, да си има собствена лична играчка. Знаеш какво имам предвид, Слим — както когато чичо ти се омъжил за леля ти и след това донесъл страдания на цялото ти семейство. Как мога да имам приятели — истински приятели, с които да съм открита, пряма и да им се доверя? Разбирате ли? За мен е по-зле, отколкото за вас, защото аз не мога да различавам тях и нас, тъй че трябва да приема, че всеки един е таласъм; това е единственият безопасен начин. Вие можете да ги виждате, да ги отделяте от нашия род, така че не сте сами; а аз трябва да съм сама, винаги сама, напълно сама, изцяло и завинаги сама, понеже да се доверя на някого може да доведе до смъртта ми. Сама… що за живот би било това?