Дин Кунц - Отвъдни очи

Когато Кати очерта съдбата си, казаното ми се стори очевидно, макар че досега не бях осъзнал в какъв ужасен капан се намира тя. И то в капан без изход — или поне аз не виждах такъв.

Рия ме погледна откъм предната седалка.

Свих рамене — не безгрижно, а с разочарование и определена доза злочестина.

Кати Осбърн въздъхна и потрепери, разкъсвана между отчаянието и ужаса — две емоции, които бяха трудни за поддържане едновременно, тъй като последната предполага наличието на надежда, а първата я отрича.

След малко тишина червенокосата учителка каза:

— Спокойно бих могла да взема мегафона и да започна да се опитвам да спася света, пък ако ще и да ме затворят в лудница, понеже и бездруго ще свърша там. Така де… ден след ден, да се питам кой от хората около мен е един от тях, винаги да се налага да бъда подозрителна — с времето това ще вземе своя дан. А и няма да ми трябва много време. Бързо ще се пречупя, понеже съм екстроверт по природа; нуждая се от контакта с хората. Така че не след дълго наистина ще стана параноична откачалка, готова за лудницата. Тогава ще ме затворят. И не смятате ли, че там, сред персонала на всяка подобна институция, несъмнено има куп таласъми — на място, където хората са заключени и безпомощни, и са лесна плячка?

— Да — каза Рия, очевидно спомнила си за сиропиталището и преживяванията си там. — Да!

— Не мога да се върна у дома. Не мога да продължа да живея като преди!

— Има един начин — обадих се аз.

Кати извърна глава да ме погледне — по-скоро с неверие, отколкото с надежда.

— Има едно място — обясних.

— Разбира се! — възкликна Рия.

— „Сомбра Брадърс“ — допълних аз.

А жена ми преведе:

— Лунапаркът.

— Да стана лунапарковка? — попита Кати, изумена.

В тона й пролича лека неприязън, която не приех за обидна — и (сигурен съм) Рия я разбираше. Обикновеният свят винаги е готов да подкрепи илюзията, че точно неговото общество е единственото правилно; следователно лепва на онези от лунапарка етикета, че са скитници, отрепките на обществото, боклуци, вероятно и крадци — всичко до един. Също като истинските цигани с ромска кръв, нас също ни смятат за втора класа хора. Човек просто не се сдобива с две или три престижни университетски образования и с обширни познания за изкуството, за да захвърли накрая с горчивина процъфтяващата си академична кариера и да я замени с живота в лунапарка.

Не си представях розово бъдещето, което подобно решение би могло да донесе на Кати Осбърн. Изтърсих идеята си направо, понеже исках тя да разполага с всички факти, преди да вземе решение.

— Ще трябва да се откажеш от преподаването, което обичаш, от академичния живот, от кариерата, която си хвърлила толкова усилия да си изградиш. Ще трябва да дойдеш в свят, почти толкова чужд за теб, колкото и древен Китай. Постоянно ще се улавяш, че се държиш като обикновен човек и говориш като паричко, тъй че останалите лунапарковци ще са подозрително настроени към теб и ще ти трябва година или повече да спечелиш пълното им доверие. Приятелите и роднините ти никога няма да те разберат. Ще станеш черната овца, обект на съжаление и мръщене — и безкрайни клюки. Може дори да разбиеш сърцата на родителите си.

— Вярно си е — намеси се и Рия. — Но можеш да се присъединиш към „Сомбра Брадърс“ и да си сигурна, че там сред съседите и приятелите ти няма таласъми. Твърде много от хората в лунапарка сме отхвърлени от обикновения свят, понеже можем да виждаме таласъмите и следователно се нуждаем от убежище. Когато някой от тях влезе сред нас в роля, различна от тази на паричко, който си харчи стотинките, разправяме се с него бързо и тихо. Така че ще си в безопасност.

— Или поне в такава безопасност, каквато изобщо можеш да постигнеш в живота си — допълних.

— А и можеш да си спечелиш хляба, като за начало започнеш да работиш за нас със Слим.

След малко додадох:

— След време ще заделиш достатъчно пари, за да се сдобиеш с няколко собствени концесии.

— Аха — съгласи се Рия. — Ще печелиш повече пари отколкото с преподаване, това е сигурно. А с времето… е, с времето почти ще забравиш нормалния свят, откъдето си дошла. Ще започне да ти се струва като много далечно място, като сън, като лош сън… — тя посегна и положи ръка на рамото на Кати, успокоявайки я като жена — жена. — Обещавам ти, когато станеш истинска лунапарковка, външният свят ще ти се струва ужасно безцветен и ще се чудиш как изобщо си живяла там и защо ли си смятала, че е по-приятен от света на пътуващата трупа.