Дин Кунц - Отвъдни очи

До мен Рия стенеше насън. В онзи сън — без съмнение.

Гибтаун, Джоъл и Лаура Тък и останалите ми лунапаркови приятели ми се струваха много далеч — и копнеех за тях. Мислех си за тях, обрисувах лицето на всеки мой другар и му се любувах известно време, преди да си припомня някой друг и самата мисъл за тях ме накара да се почувствам по-добре.

След това осъзнах, че копнея за приятелите си и извличам кураж от любовта им, както някога бях копнял и извличал кураж от любовта на майка си и сестрите ми в другия край на континента. Това вероятно означаваше, че старият ми свят — светът на семейство Станфиъс — бе изчезнал, потънал завинаги далеч от мен. На подсъзнателно ниво очевидно бях възприел този ужасен факт, но до момента не го бях обмислил съзнателно. Лунапаркът се бе превърнал в мое семейство и то бе добро, даже най-доброто, но грамадна мъка се таеше в осъзнаването, че най-вероятно никога повече няма да се върна у дома и че сестрите и майка ми, които бях обичал в юношеството си са — макар и все още живи — мъртви за мен.

В събота сутрин облаците бяха по-заплашително сиви, отколкото в петък. Тъмната отсянка сякаш подсказваше по-голямо тегло, а небето се бе отпуснало по-близо до земята, прекомерно натежало да се държи на по-високо ниво.

Пуфтящо-пъшкащо-хриптящият вятър от снощи бе останал без дъх, но породеният от това покой не носеше добро усещане. Наоколо витаеше странно предочакване, особено напрежение, което бе станало част от покрития със сняг пейзаж. Очертани на фона на оловно-оцветеното небе, вечнозелените дървета все едно бяха стражи, застинали в ужасено предвкусване на пришествието на могъщи армии. Другите дървета, разсъблечени от листака си, стояха като предвестници, все едно бяха вдигнали черните си, съсухрени като на скелет ръце, за да се предпазят от приближаващата опасност.

След закуската Кати Осбърн върна багажа си обратно в колата си с намерение да продължи пътешествието си към Ню Йорк. Възнамеряваше да остане в града само три дни — колкото да реши въпроса с наема на апартамента си, да поднесе оставката си в „Барнард“ (щеше да се позове на здравословни причини, колкото и скалъпено да звучеше подобно извинение), да си опакова колекцията книги и другите вещи, и да се сбогува с неколцина приятели. Сбогуването щеше да е сложно, понеже наистина щяха да й липсват онези хора, които чувстваше близки и защото те щяха да си помислят, че си е загубила ума и да се опитват да правят добронамерени — макар и разочароващи — опити да променят намеренията й, а също и защото Кати нямаше как да бъде сигурна, че приятелите й са наистина обикновени мъже и жени, за каквито се представят.

Ние с Рия се изправихме до колата й в спокойната, но пронизващо студена утрин и й пожелахме всичко най-хубаво — притеснени, но стараещи се да не разкриваме колко се страхуваме за Кати. И двамата поред я прегърнахме много силно и внезапно и тримата се вкопчихме заедно един в друг, защото вече не бяхме трима странници, а завинаги свързани един с друг от странните и кървави събития от предишната нощ, свързани от ужасната истина.

За онези от нас, които бяха открили съществуването им, таласъмите не са просто заплаха, а са също и катализатор за обединение. Иронично е, но те вдъхват усещане за братство и сестринство между мъже и жени, чувство за цел и отговорност и споделена съдба, което би могло да ни липсва без тях; и ако изобщо успеем да ги изтрием от лицето на земята, това ще се случи именно защото присъствието им ни е обединило.

— До неделя сутрин — уверих Кати — ще съм се обадил на Джоъл Тък в Гибтаун. Той ще те очаква, а с Лаура ще ти уредят място.

Вече й бяхме описали Джоъл, така че може би щеше да бъде притеснена, но не й шокирана от деформациите му.

Рия добави:

— Джоъл е книжен червей, запален читател, така че вероятно имаш повече общо с него, отколкото си мислиш. А Лаура е сладуранка, честна дума!

Докато си говорехме, звучахме равно и твърди като желязо в идеално неподвижния, ледников утринен въздух. Всяка дума, която казвахме, биваше изхвърлена заедно с бяло облаче заскрежен дъх, все едно издялана от парче сух лед и освободена да предава значението си както по вида и формата на изпарението си, така и чрез звука.

Страхът на Кати бе почти видим, също като кристализиралия й дъх. Не просто страх от таласъми, а от новия живот, който се канеше да прегърне. А също и страх от загубата на стария й, привичен свят.