Дин Кунц - Отвъдни очи

С Рия научихме, че старецът е вдовец от почти трийсет години и е усъвършенствал домакинските си умения до съвършенство. Изглеждаше особено горд от готварското си изкуство и както гъстото му кафе, така и разкошната торта — хрупкави дебели половинки от черни орехи, осеяни нагъсто в пухкава сметана и полусладка шоколадова глазура — показваха майсторство в солидната, домашна, провинциална кухня.

Хортън се бе оттеглил от локомотивното депо преди девет години, както каза. И макар че още откакто си бе отишла през 1934-та Ета — починалата му съпруга — много му липсваше, оставената от нея дупка в душата му бе станала още по-голяма след пенсионирането му през 55-та, защото тогава започнал да прекарва много повече време в къщата, която бяха построили заедно още преди Първата световна война. Старецът беше на седемдесет и четири, но можеше да мине за пообветрен петдесет и четири годишен. Единственото, което го издаваше като стар пенсионер бяха изкривените му от работа, съсухрени, леко подути от артрит и някак древни ръце… и този неотменим полъх на самота, който винаги обкръжава мъже, чийто социален живот е бил напълно отдаден на работното място, което вече не заемат.

След като бях унищожил половината си парче торта, казах, все едно от чисто любопитство:

— Изненадвам се да видя, че тук сред хълмовете все още се копаят толкова много въглища!

Хортън отвърна:

— О, да сър, слизат надълбоко и ги измъкват, понеже предполагам има яко много народ, дето не мож си позволи да минат на нафта.

— Не знам… все си мислех, че въглищните пластове в тази част на щата са общо взето изтощени. Освен това напоследък въглищата се добиват на по-равен терен, особено на запад, където свалят пластовете, вместо да копаят тунели. Това с пластовете е по-евтино.

— Тук още копаят — заяви Хортън.

— Сигурно управлението е много добро — намеси се Рия. — Все някак би трябвало да държат разходите ниски. Така де, видяхме колко са новички камионите на местната въгледобивна компания.

— Камионите на „Лайтнинг Коул“ — уточних. — Питърбилтовете. Наистина лъскавки и съвсем новички.

— Да сър, това вече е единствената мина в тези краища, тъй че предполагам се справят прекрасно, понеже не е останала конкуренция околовръст.

Разговорите за въгледобивната компания явно нервираха Хортън. Или може би просто си въобразявах притеснението му, приписвах му моето собствено неудобство.

Канех се да понатисна още по темата, но Хортън повика кучето си — то се казваше Гроулър — от ъгъла да му даде парче лешникова торта и темата се смени с тази за предимствата на мелезите пред чистопородните кучета. Гроулър беше мелез, средно на ръст черно псенце с кафяви петна на бутовете и около двете очи, със сложен и неопределим произход. Наричаше се Гроулър 10, понеже беше куче с необичайно добро поведение и много тих, не обичал да лае; изразявал гнева или смущението си с ниско, заплашително ръмжене и удоволствието — с много по-нежно бръмчене, съпроводено с усърдно размахване на опашката.

Още при влизането ни Гроулър ни беше проучил много щателно и продължително и накрая явно ни бе счел за приемливи. Това бе относително обикновено кучешко поведение. Но необичайното беше в начина, по който Хортън Блюит постоянно оглеждаше кучето, докато то оглеждаше нас: като че ли влагаше особено значение в мнението на питомеца си, все едно не можеше напълно да ни се довери и да ни приветства, преди да получим одобрението на мелезчето с клоунска муцунка.

Гроулър дояде парчето си торта и, облизвайки устни, отиде при Рия да бъде погален, след което дойде и при мен. Изглежда знаеше, че в разговора се споменава за него и че по мнението на всички превъзхожда многократно всички онези шантави породисти кучета с техните документи от „Американ Кенъл Клъб“ 11.

По-късно ми се отдаде възможност да върна темата отново към „Лайтнинг Коул Къмпани“, и коментирах странното корпоративно название и лого.

— Странно ли? — намръщи се Хортън. — Не ми се струва необичайно. И въглищата, и светкавиците са форма на енергия, нали разбирате? А въглищата са черни — един вид черна светкавица. Има смисъл, нали?

Не го бях поглеждал от този ъгъл, и да — имаше смисъл. Знаех обаче, че символът — бяло небе, черна мълния — има по-дълбоко значение, защото го бях видял като фокална точка на олтар. За демонския род това бе обект на поклонение и знак от изключително значение, мистичен и могъщ. Но — разбира се — не можех да очаквам Хортън да знае, че изображението е нещо много повече от обикновено корпоративно лого.