Дин Кунц - Отвъдни очи

Преди това, на междуградското шосе, докато карахме покрай странно обезлюдения вход на „Лайтнинг Коул“, не бяхме успели да мернем дори за миг администрацията им. Постройките бяха прикрити от хълмове и дървета, а и от разстоянието. От пътя не се виждаше нищо, освен порта и малка караулка, където от всички приближаващи се коли се изискваше да спрат и да се подложат на оглед, преди да им се позволи да продължат. Охраната изглеждаше идиотски натегната за въгледобивна мина, така че се питах какво ли обяснение дават за това цялостно ограждане от останалата част на света.

Бяхме видели две коли при портата, и в двете пътуваха таласъми. Пазачът също беше таласъм.

Сега, докато с Рия си проправяхме пъртина на юг по протежението на върха на хребета, гората започна да се превръща във все по-сериозно препятствие. На тази височина широколистните дървета — дъбове и кленове — бяха отстъпили на вечнозелените. Колкото по-нагоре отивахме, толкова повече кедри виждахме, също и най-различни видове борове; те растяха по-близо един до друг, сякаш ставахме свидетели как гората се връща към първобитното си състояние. Клоните често се преплитаха и бяха прораснали толкова ниско, че ни се налагаше да се навеждаме или дори — на няколко места — да пълзим на четири крака под живите, бодливи решетки, които се бяха спуснали кажи-речи до земята. Под краката ни като копия стърчаха мъртви и счупени клони, които изискваха внимание и заплашваха с пронизване. На много места имаше малко храсталаци, понеже светлината не беше достатъчна да ги храни, но там, където през вечнозеления клонак проникваха достатъчно слънчеви лъчи, по-ниските растения като че ли се състояха основно от трънаци и шубраци, осеяни с игли, остри като бръснач и дебели като връхчетата на дамски ток.

С времето, когато върхът на хребета се стесни драматично близо до най-южната си точка, отново се приближихме до оградата. Присвити срещу опънатата мрежа, ние с Рия успяхме да погледнем надолу към малка долина, широка около четиристотин ярда и — знаехме го от картата на района — миля и половина дълга. Под нас не се забелязваха вечнозелените дървета, които владееха висините. Вместо това оголените широколистни протягаха към небето острите си черни гриви като хиляди огромни вкаменени паяци, легнали по гръб и с вкоравени крачета, щръкнали нагоре под всевъзможни ъгли. От главното шосе и през главната порта на половин миля южно от нас минаваше двулентов път, който навлизаше сред дърветата и стигаше до голяма поляна, изсечена, за да помести административните сгради, гаражите за оборудването и ремонтните работилници на „Лайтнинг Коул Къмпани“. Пътят продължаваше от другата страна на поляната и отново изчезваше сред дърветата, насочвайки се към входа на мината на една миля встрани, в северния край на долината.

Датиращите от XIX в. едно– и двуетажни сгради бяха изградени изцяло от камък, потъмнял от годините, от издухвания от минаващите камиони въглищен прах и от отходните газове на машините. На пръв поглед самите постройки изглеждаха сякаш са изградени от въглен. Прозорците бяха тесни и някои — запречени, а светлината на флуоресцентните лампи отвъд тъмните стъкла не придаваше топлина на тези зловещи правоъгълници. Наклоненият покрив и преувеличено тежките навеси над прозорците и вратите — дори над по-големите по размер гаражни врати — придаваха на сградите намръщени физиономии с бръмбарски вежди.

Застанали един до друг, със сплитащи се в неестествено спокойния въздух струйки дъх, ние с Рия се взирахме в служителите на въгледобивната компания с нарастващо притеснение. Мъже и жени влизаха и излизаха от гаражите и работилниците, откъдето се разнасяше безкрайното дрънкане-тряскане-стържене на трудещи се машини и майстори. Те всички се движеха решително, сякаш бяха изпълнени с енергия и имаха цел; сякаш бяха — до един — твърдо решени със сто и десет процента резултатност да си заработват заплатите пред своите работодатели. Тук нямаше безделници и ленивци, никой не се мотаеше на открито на студа да се порадва на цигарка, преди да се върне на работното си място вътре. Дори мъжете в костюми и с вратовръзки — по идея ръководен персонал и други важни работници, от които по принцип се очаква да го карат по-полека заради по-високите си позиции — се движеха между колите си и мрачните административни сгради, без да се помотават, очевидно изгарящи от нетърпение да се захванат със задълженията си.