Дин Кунц - Отвъдни очи

— Невероятно! — възкликна Рия.

— Вярно е — отвърна Хортън.

— Напълно ти вярвам — съгласи се тя.

Сега вече знаех защо не ни е помислил за луди и защо бе способен да приеме историята ни с такава готовност. Очите ни ни казваха същото нещо, което му показваше неговият нос — така че в основата си историята ни му звучеше правилно.

Казах:

— Струва ми се, че имаш някаква олфакторна версия на нашата психична способност.

Гроулър рече:

— Рръмж… — като че ли се съгласяваше с мен, после легна и положи глава на лапите си.

— Не знам как го наричате — отвърна Хортън. — Знам само, че съм го имал цял живот. И още от началото бях наясно, че мога да разчитам на подушвачката си, когато ми каже, че някой е гадно типче. Понеже без значение колко мили изглеждат и как се държат, виждах, че повечето хора около тях — съседи, съпрузи, жени, деца, приятели — винаги имат далеч повече неприятности в живота, отколкото е приемливо… да му се не види, то ония разнасят нещастието със себе си — един вид не тяхното собствено, а страдание за другите хора. А голяма част от техните приятели и роднини измират твърде млади и по жесток начин. Макар че, разбира се, никога не може просто да ги посочите с пръст и да кажете, че те са виновни.

Приемайки за даденост, че вече е свободна да се раздвижи, Рия разкопча якето си и го смъкна. Каза:

— Но ти ни сподели, че си надушил нещо различно около нас, значи си способен да надушваш и други неща, не само таласъми!

Хортън поклати посивялата си глава:

— Не ми се беше случвало, преди да ви срещна вас двамата. Веднага долових някаква странна миризма при вас, нещо, дето никога преди не съм помирисвал — почти толкова странно, колкото когато съм около онез, дето им викате таласъми… но различно. Трудно е за описване. Просто е като остра, чиста миризма на озон. Знаете какво имам предвид… озон — като след голяма буря, след светкавици, онази остра миризма, дето хич не е неприятна. Свежа. Свеж мирис, който ти придава усещането, че във въздуха още витае невидимо електричество, и че то пука право през теб, енергизира те, прогонва цялата умора и гадостите от теб.

Разкопчавайки собственото си яке, попитах:

— Усещаш ли същата миризма сега, както когато ни срещна?

— Амчи разбира се! — той полека разтри червендалестия си нос с палеца и показалеца на едната си ръка. — Факт е, че го долових в момента, когаж отворихте вратата долу и влязохте в къщата — старецът внезапно се ухили, горд от странната си способност. — Ама веднагиж, щом ви подуших, си рекох: „Хортън, тия хлапета са по-различни от другите хора, ама туй не е лоша разлика!“ Носът знае.

На пода до креслото на Хортън Гроулър издаде тътнещо ръмжене дълбоко в гърлото си и опашката му помете килима насам-натам.

Осъзнах, че необичайната привързаност на този мъж към кучето му — и на кучето към него — може и да е свързана с факта, че и за двамата най-силното и най-достоверно от петте им сетива е носът. Странно. И точно когато ми хрумна тази мисъл, забелязах как Хортън посяга надолу, за да погали кучето, а то едновременно с това вдигна рошавата си глава, за да бъде погалено — движение, което започна в същия миг, когато помръдна и ръката. Все едно нуждата на кучето от ласка и намерението на човека да му я осигури по някакъв начин създаваха смътни миризми, които те двамата долавяха и на които реагираха. Между тях съществуваше сложна форма на телепатия, основана не на предаването на мисли, а на създаването и бързата оценка на комплексни миризми.

— Вашият аромат — каза Хортън на нас с Рия — не ми се стори да е знак на злото, както в случая със смрадта на тези… таласъми. Но ме притесни, понеже е по-различен от всичко, дето съм го подушвал досега. След това почнахте да ровите наоколо, да ме разпитвате за сведения за „Лайтнинг Коул Къмпани“ и това вече ме изплаши.

— Защо? — попита Рия.

— Понеже — отвърна старецът — от средата на петдесетте, когато мината бе купена от старите си собственици и й смениха името, всичките нови служители на „Лайтнинг“, дето съм срещал — всеки един проклет хаймана, — смърдят до небесата! За изминалите седем-осем години си рекох, че онуй е лошо място — тая компания, тези мини — и се чудих каква ли щуротия се вихри там.

— И ние се чудим — призна Рия.

— И възнамеряваме да узнаем — добавих.

— Както и да е — рече Хортън, — притесних се, че може да сте опасни за мен и че сте ми намъдрили нещо лошо, та дойдох тук да си пъхна гагата във вашата работа — чисто за самозащита.