Дин Кунц - Отвъдни очи

— Казваш го така, сякаш си обикалял да търсиш — отбелязах.

— Така е.

— Кога е било това?

— О, предполагам че около година и половина след като новите собственици — таласъмите, както им викате — поеха компанията, смениха й името и след това вдигнаха тази проклета налудничава ограда. По това време бях започнал да забелязвам, че ужасно много добри хора, работили там през целия си живот, полека-лека бяха пращани преждевременно да си почиват — пенсионираха ги прекалено рано. Пенсиите обаче бяха наистина щедри, та да не разстройват профсъюзите. И всички, които наемаха в компанията — чак до най-дребния черноработник — явно бяха от оня вид, дето смърдят до небесата. Това ме сащиса — понеже явно значеше, че техния род могат да се разпознават едни други, че си знаят, дето са различни от моя вид хора и че понякога се събират на групи, заедно да планират дяволиите си. Естествено, като живеех тук, ми се щеше да зная какви гадории мътят в „Лайтнинг Коул Къмпани“. Така че отидох да фърля едно око, извървях цялата дължина на оная проклета ограда. От нийде нищо не видях, а не исках да рискувам да прескачам мрежата и да се шматкам от другата й страна. Както ти казах, винаги съм се държал настрана от ония и съм се старал да спазвам дистанцията си. Никога не съм смятал за умно да ставам гъст с тях, тъй че ясно като бял ден — не бих тръгнал да катеря оградата им.

Рия ми се стори изумена. Тя остави вилицата си и каза:

— И какво направи по въпроса? Просто дръпна юздата на любопитството си ли?

— Аха.

— Толкова лесно?

— Хич не беше лесно — възрази Хортън. — Но всички сме чували какво е убило котката, нали?

— Да обърнеш гръб на такава загадка… изисква много силна воля — казах.

— Нищо подобно — възрази той. — Страх е онуй, дето се изисква. Бях подплашен. Просто опикавах гащите от страх.

— Ти не си човек, дето се плаши лесно или често — заявих.

— Хич не ме мисли за герой, млади човече. Не съм някой ти славен стар планинец. Казвам ти истината — цял живот съм се държал настрани от ония, боял съм се от тях. Така че сведох глава и правех всичко възможно да не ме забелязват. Може да се каже, че съм изживял живота си под прикритие, опитвайки се да бъда невидим, та не бих надянал внезапно яркочервени панталони и да хукна да размахвам ръце, привличайки внимание. Предпазлив съм, което е причината да доживея да стана сърдит стар борсук с всичките си зъби на място и все още с акъл в главата.

След като си изяде порцията, Гроулър се бе свил на хълбок в ъгъла и очевидно се бе приготвил да подремне. Обаче внезапно се изправи и отиде до прозореца. Сложи лапи на перваза и притисна черния си нос към стъклото, взирайки се навън. Може би само претегляше предимствата и недостатъците на възможността да излезе в студената нощ да си облекчи мехура.

Или пък нещо там навън бе привлякло вниманието му.

Въпреки че не изпитвах усещане за надвиснала опасност, реших, че ще бъде разумно да съм нащрек за звуци, различни от тези, които вятърът би могъл да причини — и да съм готов да действам бързо.

Рия избута настрани чинията си, вдигна бутилката си „Пабст Блу Рибън“, отпи малка глътка и попита:

— Хортън, как, да му се не види, новите собственици на мината са обяснили оградата и другите мерки за сигурност, които са въвели?

Старецът сви кокалестите си, белязани от работата ръце около собствената си бирена бутилка.

— Ами, преди оригиналните собственици да предложат компанията за продажба, за една година имаше три смъртни случая на парцела. Хиляди акри принадлежат на компанията и на част от тях е копано твърде близо до повърхността — което предизвиква определени проблеми. Като например варовикови ями, които се получават, когато горните нива на земята бавно — или понякога бързо — пропадат в празнината, която мините са оставили дълбоко долу. Има също и разни стари шахти, които са се порутили и могат да се продънят под краката на човек и просто да го погълнат. Земята се отваря — ам! — като пъстърва, която гълта муха.

Гроулър най-сетне слезе от прозореца и се върна в ъгъла си, където отново си легна.

Вятърът пееше при прозорците, свиреше при дърветата и танцуваше по покрива. Нищо заплашително нямаше в това.

Но останах нащрек за необичайни звуци.

Хортън понамести на кухненския стол едрото си, кокалесто тяло и продължи:

— Тъй де, един тип на име Макфарланд бил на лов за елени на терена на мината и извадил кофти късмет да пропадне през тавана на стар изоставен тунел. Счупил си и двата крака, казаха по-късно. Викал за помощ, сигурно е пищял до небесата, но никой не го чул. По времето, когато групите за издирване го намерили, вече бил мъртъв от два или три дни. Няколко месеца преди това две местни момчета, и двете на по четиринайсет, отишли там да разглеждат, както правят момчетата, и същото проклето нещо се случило и с тях. Едното си счупило ръка, другото — глезен, и макар че очевидно здравата се опитвали да се качат обратно горе на повърхността, така и не успели, изобщо не успели. Намерили ги мъртви. Та когато жената на ловеца и родителите на хлапетата осъдиха минната компания, не ставало и на въпрос, че не само ще спечелят, ами ще спечелят яко. Собствениците решиха да сключат извънсъдебно споразумение, което и сториха, макар че за да извадят парите, се наложи да продадат холдингите си.