Дин Кунц - Отвъдни очи

Лицето на Хортън изглеждаше по-състарено, отколкото когато го срещнахме по-рано този ден, по-близо до истинската му възраст. Той каза:

— Кои, дяволите да ви вземат, сте вие бе, хора?

На седемдесет и четири, Хортън Блюит беше смирен от възрастта, но не се боеше от близостта на гроба, тъй че изглеждаше забележително, седнал в ъгъла редом с вярното си куче. Беше корав и решителен — човек, който се разправя безкомпромисно с враговете, който поглъща всичко, с което животът го замери, изплюва което не му хареса и останалото използва, за да стане още по-силен. Гласът му не трепна и ръката му не се тресеше от шока или на предпазителя на автомата, а очите му не се отклоняваха от нас. Бих предпочел да се разправям с практически всеки петдесет години по-млад от Хортън, но не и със самия него.

— Кои? — повтори той. — Кои сте вие, хора? Не сте двойка студенти по геология, които си пишат докторатите. Това са глупости на търкалета, много ясно. Кои сте вие, наистина, и какво правите тук? Седнете на ръба на леглото и двамата — ето там, с лице към мен, и си дръжте ръцете в скута, скръстени там. Точно така. Така е добре. Не правете резки движения, ясно? А сега ми разкажете всичко, което имате да казвате!

При все очевидно силното подозрение, което го бе довело до необичайната стъпка на насилственото проникване и въпреки всичко, което бе открил в дома ни, Хортън все още ни харесваше. Беше изключително нащрек, гореше от любопитство за мотивите ни, но нямахме чувството, че приятелската връзка е вече изключена поради находките, които бе направил. Долових поне толкова и — предвид обстоятелствата — бях изненадан от относително добронамереното състояние на мислите, които откривах у него. Това, което долових, бе потвърдено и от поведението на кучето му, Гроулър, който седеше нащрек, но не и открито враждебен, и не ръмжеше. Да, Хортън щеше да ни застреля, ако направехме ход срещу него. Но не искаше да го прави.

С Рия му казахме практически всичко за себе си и причините да дойдем в Йонтсдаун. Когато стана дума за таласъми, криещи се под човешки маски, генетично създадени войници от изгубена епоха, Хортън Блюит примигна и многократно повтори:

— Бога ми!

Почти също толкова често казваше и „Бре, чудо чудесато“. Задаваше целенасочени въпроси около най-изумителните части от историята ни — но очевидно нито веднъж не се усъмни в достоверността на разказа и не ни сметна за луди.

В светлината на безумната ни история спокойствието му бе доста притеснително. Провинциалните хора често се гордеят, че са кротки и корави — за разлика от повечето гражданчета. Но тук се сблъсквахме с провинциалната непоклатимост, доведена до крайност.

Час по-късно, когато вече нямахме какво повече да разкриваме, Хортън въздъхна и положи карабината на пода до креслото си.

Взимайки пример от господаря си, Гроулър също свали гарда.

Двамата с Рия се отпуснахме. Тя беше по-напрегната от мен, вероятно защото не можеше да долови обкръжаващата Хортън Блюит аура на добри намерения и добронамереност. Предпазливо и подозрително като за мило отношение, но все пак добронамерено.

Хортън каза:

— Още като стъпнахте на пътя ми и ми предложихте да изринем снега, стана ясно, че сте по-различни.

— Как? — попита Рия.

— Надуших го — отвърна той.

Веднага разбрах, че не говори фигуративно, че наистина е надушил различното в нас. Сега си спомних как, когато се срещнахме за първи път, той бе подсмърчал и смъркал, сякаш страда от настинка, но не си бе издухал носа.

— Не мога да ги виждам ясно и лесно, както вие двамата — обясни Хортън, — но откакто бях ей такивичък, се се натъквам на хора, които не ми миришат както трябва. Не мога да го обясня точно. Малко напомня миризмата на много, много стари вещи, направо древни — знаете… като прах, който се е събирал от стотици и стотици години, необезпокояван в някакъв дълбок гробно не е точно прах. По-скоро е на застояло, но не съвсем — той се намръщи, опитвайки се да намери думи, с които да ни помогне да разберем. — И има една кисела нотка в тяхната миризма, която не е като кисела пот или друга телесна миризма, дето сте я надушвали. Може би малко като оцет, ама всъщност не е. Може би като полъх на амоняк… но не, и това не е. Някои от ония имат една такава слаба миризма, все едно ти гъделичка ноздрите, дразни те — а други направо смърдят. И онова, което ми казва миризмата — което винаги ми е казвала, още откак съм бил прощъпулник — е нещо като: „Стой далеч от тоя тука, Хортън, тоя е от лошите, истински гадните, следи го, бъди внимателен, пази се, пази се!“