Дин Кунц - Отвъдни очи

Осъзнавах също и наличието на необичайно силни емоции изливащи се от много объркан ум, като канализационни води от спукана тръба. Не бяха човешки емоции, но бяха по-изкривени и тъмни, отколкото налудните мечти и сънища на дори най-лошите сред хората. Не беше обаче и точно като аурата на таласъм. Бе емоционалният еквивалент на гноясала, гангренозна плът; долових, че навлизам в езеро от убийствен и налудничав, хаотичен вътрешен свят. Лудостта — и лежащата под нея жажда за кръв — бяха толкова отвратителни, че се наложи да се изтегля оттам и бързо да закепенча шестото си чувство колкото се може по-добре, за да се защитя от нежеланото излъчване.

Сигурно съм се олюлял леко на площадката, понеже зад мен Рия положи ръка на рамото ми и прошепна:

— Добре ли си?

— Да.

Стълбището бе доста стръмно. Мазето бе разположено отляво на стъпалата и по-голямата му част бе скрита от поглед. Виждах само малка, гола ивица сив бетонен под.

Слязох внимателно.

Рия и Кати ме последваха, по дървените стъпала ботушите ни издаваха кухо тънк-тънк-тънк.

По време на спускането ни започна да се долавя слаба, но неприятна миризма. Урина, изпражнения, застояла пот.

На дъното открихме голямо мазе, лишено от цялото обзавеждане, което може да се очаква по принцип на такова място — нямаше инструменти, нито дъски за настоящия дърводелски проект на съпруга, нито контейнери с вар или боя или лепило, нито домашно консервирани плодове и зеленчуци. Вместо това част от пространството бе използвано за олтар и останалата част заемаше голяма, стабилна клетка, изработена от железни пръти, разположени на пет инча разстояние едни от други и минаващи от пода до тавана.

Макар че сега мируваха и ни зяпаха, отвратителните обитатели на клетката бяха без съмнение източникът на врясъците, довели ни тук долу в тази забравена от бога дупка. Бяха трима. Всеки — малко повече от четири фута висок. Млади таласъми. Юноши. Очевидно бяха членове на това демонично племе — но същевременно бяха и различни. Бяха голи, с нашарени от сенки и мъглява кехлибарена светлина тела, надничаха между прътите и през цялото време телата и лицата им минаваха през бавни, безконечни промени.

В началото усетих разликата в трите зверчета, без да разбирам каква е точно, но после бързо осъзнах, че техният метаморфичен талант е извън контрол. Те явно бяха завинаги уловени в несигурното състояние на вечното движение, телата им — наполовина таласъмски и наполовина човешки, костите и плътта се трансформираха отново и отново, безкрайно — в (както ми се струваше) случаен танц. Чудовищата не можеха да се спрат в едната форма или в другата. Единият имаше човешко стъпало на края на като цяло таласъмски крак и ръце, на които някои от пръстите бяха на таласъм, а други — на човешко дете. Право пред очите ми два от хомо сапиенските пръсти се преобразиха в четириставни със зловещи нокти, а някои от таласъмските пръсти започнаха да се топят в по-човешки дизайн. Една от двете твари мигаше срещу нас с твърди, зли, но напълно човешки очи, разположени върху иначе чудовищна физиономия; обаче, докато се взирах с отвращение в тази изнервяща комбинация, лицето започна да търси друга форма, която съчетаваше човешки и таласъмски черти в нова — и дори по-ужасна — комбинация.

— Какво са те? — попита Рия и потръпна.

— Мисля, че са… уродливо потомство — казах, пристъпвайки по-близо до клетката (макар и не толкова, че някой от обитателите й да се пресегне между решетката и да ме докопа).

Тварите останаха тихи, напрегнати и нащрек.

— Изроди. Генетични отпадъци — додадох. — Всички таласъми имат метаморфичен ген, който им позволява да превключват по желание от човек в таласъм и обратно. Но тези проклети тварите вероятно са родени с несъвършени метаморфични гени, цяло котило изроди. Не могат да контролират формата си. Тъканите им са винаги в състояние на превръщане. Затова родителите им са ги заключили тук долу, точно както хората от предишните векове са имали навика да крият децата си идиотчета по мазета и тавани.

Зад решетките едно от калпавите недосътворения изсъска срещу мен, а другите две подеха веднага и с ентусиазъм ниското, звучно и заплашително съскане.

— Мили Боже! — каза Кати Осбърн.

— Това не е само генетична деформация — обясних. — Тези трите са и напълно луди — както по човешките, така и по таласъмските стандарти. Луди и много, много опасни.

— Долавяш това… на екстрасензорно ниво? — попита Рия.