Дин Кунц - Отвъдни очи

Стъпих с два крака върху втория мъртъв звяр, стиснах ножа си с две ръце и го освободих от жилестите рамене на тварта.

Обърсах острието в джинсите си.

Голата жена на стола трепереше силно. Очите й бяха пълни с ужас, объркване и страх — страх не само от мъртвите таласъми, но и от нас с Рия. Напълно разбираемо.

— Приятели сме — изпъшках. — Не сме… като тях .

Тя се взираше в мен, изгубила дар слово.

— Погрижи се… за нея — казах на Рия.

Обърнах се към вратата.

Жена ми попита:

— Къде отиваш?

— Да проверя дали няма още някой.

— Няма. Щяха да са дошли вече.

— Все пак трябва да проверя!

Излязох от стаята с надеждата, че Рия ще разбере, че исках да успокои и облече червенокосата по време на отсъствието ми. Исках жената да си възвърне поне част от разума, силата, достойнството и самоуважението, преди да се върна да й обяснявам за таласъмите.

В трапезарията вятърът редуваше конспирационен шепот със скръбни стенания зад прозореца.

В дневната часовникът на плочата на камината тиктакаше кухо.

На горния етаж намерих три спални и баня. Във всяка можех да чуя артритното скърцане на дъските на тавана, докато вятърът блъскаше и чукаше по покрива и дърпаше корнизите.

Нямаше други таласъми.

В студената баня съблякох просмуканите си с кръв дрехи и бързо се измих на мивката. Не исках да погледна в огледалото над нея; не смеех. Убиването на таласъми е праведно. Не се съмнявах, че то не е грях, и не избягвах отражението си от страх, че ще видя в очите си вина. Въпреки това всеки път, когато убивах някой от демонския род, ми се струваше, че те стават по-трудни за убиване; че от мен се изисква повече и по-ужасно насилие от предния път, по-голяма варварщина. Така че след всяка кървава случка ми се струваше, че в очите си откривам нова студенина, стоманен оттенък, който ме объркваше и изумяваше.

Ченгето бе горе-долу с моя ръст и в гардероба на голямата спалня си избрах една от неговите ризи и чифт ливайс. Прилегнаха ми, все едно са купувани за мен.

Слязох по стълбите и намерих Рия и червенокосата да ме чакат в дневната. Бяха се настанили до предните прозорци в удобни на вид кресла с облегалки, но изглеждаха все едно им е много неудобно. От мястото им се виждаше черният път към къщата и можеха да вдигнат тревога при първия знак за приближаваща кола.

Навън носените от вятъра шепи сняг се надигаха от земята и бързаха да изчезнат в мрака — смътни фосфоресциращи форми, които сякаш потегляха на загадъчни мисии.

Жената беше облечена. Преживяването не я бе оставило смазана, макар че седеше с превити рамене и бледите й ръце шаваха нервно в скута й.

Придърпах едно по-малко кресло с куполообразна възглавничка и седнах до Рия. Хванах я за ръката. Тя трепереше.

— Какво си й казала? — попитах я.

— Известна част… за таласъмите… какво са, откъде идват. Но тя не знае кои сме ние или как можем да ги виждаме, а тя не може. Това оставих на теб!

Червенокосата се казваше Кати Осбърн. Беше на трийсет и една, доцент по литература в „Барнард“ в Ню Йорк. Била отгледана в малко градче в Пенсилвания, на осемдесет мили на запад от Йонтсдаун. Наскоро баща й постъпил в болницата, получил бил средна степен сърдечен удар и Кати си взела отпуска от задълженията си в университета, за да отиде при него. Татко й се възстановявал добре, така че сега се връщала в Ню Йорк.

Като се има предвид ужасното състояние на някои планински пътища през зимата, тя прекрасно се справяла с пътуването си — поне преди да стигне до източния край на Йонтсдаун. Като студентка, учителка и любителка на литературата Кати била (както каза) надарена с въображение и отворена към света, и дори имала вкус към outré 7във фикшъна, четяла прилично количество фентъзи и хорър — „Дракула“, „Франкенщайн“ по нещо от Алджърнън Блакууд, съвсем малко от Х. П. Лъвкрафт, спомняше си и разказ от някой си на име Стърджън за мече, което смучело кръв… — тъй че не била, както каза, напълно неподготвена за фантастичното и зловещото. При все това и въпреки вкуса й към фентъзи, и при все кошмарните същества, които току-що беше видяла, трябвало да се напъва с всички сили, за да приеме онова, което ние с Рия й казвахме за тези генетично създадени войници от епоха, изчезнала за историята. Кати сподели:

— Знам, че не съм луда, но продължавам да се питам дали пък не съм, а знам, че видях тези ужасни твари да се променят от човешкия си облик и след това обратно, но продължавам да се питам дали не си го въобразявам или не халюцинирам цялата случка, макар че съм почти сигурна, че не е така, а и цялата тази история за предишна цивилизация, разрушена по време на грандиозна война… прекалено много е, просто е прекалено много, а сега само дърдоря, нали — да, знам, че така правя, но имам чувството, че съм на ръба да ми гръмне мозъкът, нали разбирате?