Дин Кунц - Отвъдни очи

В дълбините на бездната, на повече от половината път до Хадес, в погребалния покой намерихме бляскавия бял скелет на неизвестно същество, може би голямо куче. Черепът лежеше със зинали челюсти в половин инч дълбока локва от черна вода. Докато стояхме надвесени над него, лъчите на фенерчетата ни се отразяваха от локвата отдолу, тъй че от празните очни орбити сияеше странно отразена светлина. Как куче би могло да попадне в тези дълбини, какво е търсело, защо е било привлечено на такова странно пътешествие и как е умряло — всичко това бяха загадки, които надали ще бъдат разгадани. Но имаше такъв силен елемент на неприличие в съществуването на този скелет на това място, че не можахме да се сдържим и да не го сметнем за знамение, макар че не искахме да умуваме върху посланието му.

По обед, близо шест часа след като влязохме заедно с Хортън Блюит в първата мина, ние с Рия спряхме да си разделим един от сандвичите, които той ни беше оставил и да пийнем от портокаловия сок в едната бутилка-термос. По време на скромния ни и неудобен обяд не говорихме, защото бяхме вече достатъчно близо до оперативното поле на „Лайтнинг Коул Къмпани“ и гласовете ни можеха да достигнат до таласъмите, работещи в онези шахти — макар че не чувахме нито звук да идва оттам.

След обеда изминахме значително разстояние преди, двайсет минути преди един на обяд, да завием зад поредния ъгъл и да видим пред нас светлина — жълта като горчица и доста мижава. Заплашителна. Също като светлината в споделения ни кошмар.

Двамата с Рия се промъкнахме по тесния, задушен, ронещ се и лишен от светлина тунел, който водеше към пресечката с осветената шахта. Въпреки че се движехме с преувеличено внимание, всяка крачка ни се струваше гръмотевична и всяко вдишване — като стенание на гигантски ковашки мях.

На пресечката на тунела спрях и облегнах гръб на стената.

Вслушах се.

Зачаках.

Ако в този лабиринт живееше минотавър, то очевидно подметките на обувките му бяха заглушени, понеже се прокрадваше по коридорите безшумно, а тишината бе дълбока като в бездънна пропаст. Като изключим светлината, двамата бяхме в такова уединение, колкото и през изминалите седем часа.

Наведох се напред. Надникнах в осветения тунел, първо наляво и после надясно. Не видях таласъми.

Излязохме от прикритието си и под водопад от жълтеникава светлина, която придаваше обречена жълтевина на лицата и очите ни.

Надясно тунелът продължаваше двайсетина фута, стеснявайки се драматично и секвайки в гола стена от камък. Наляво беше повече от двайсет фута широк и продължаваше може би сто и петдесет фута, като се разширяваше все повече, докато накрая ставаше към шейсет фута. В най-широката му точка явно го пресичаше друга хоризонтална шахта. Опънатите на закрепен в средата на тавана кабел електрически лампи бяха разположени на около трийсет фута една от друга; коничните абажури над крушките със средна мощност насочваха светлината надолу в тесни конуси, тъй че на отрязъци от по десет до дванайсет фута между отделните езерца от светлина се разполагаше плътен мрак.

Точно като в съня.

Единствената значима разлика между реалност и кошмар беше, че лампите не трепкаха и ние не бяхме — все още — преследвани.

Тук свършваше картата на Хортън Блюит. Вече изцяло зависехме от себе си.

Погледнах към Рия. Внезапно ми се прииска да не съм я довеждал на това място. Но нямаше връщане назад.

Посочих към далечния край на тунела.

Тя кимна.

Извадихме снабдените си със заглушители пистолети от дълбоките джобове на уплътнените панталони. Свалихме предпазителите. Вкарахме куршум в дулата и приглушеното щрак-щрак на добре смазан метал в метал прошумоля по прошарените с вени от въглища каменни стени.

Един до друг заедно с Рия пристъпвахме колкото се може по-безшумно към широкия край на тунела, преминавайки през светлини и сенки, светлини и сенки.

На пресечката на хоризонталните шахти отново облегнах гръб на стената и припълзях напред предпазливо надничайки в съседния тунел, преди да продължа. Той също беше около шейсет фута широк, но дълъг към двеста, три четвърти от дължината му бяха разположени от дясната ни страна. Подпорните му греди бяха стари, но все пак по-нови от тези, които бяхме виждали досега. Имайки предвид ширината, това беше по-скоро много голямо помещение, а не поредния тунел. Имаше не един, а два реда кехлибарени електрически крушки, окачени успоредно под метални абажури, които създаваха шахматна шарка от светлина и мрак на пода.