Дин Кунц - Отвъдни очи

— Не всичкото наведнъж! — казах, опитвайки се да не се задавя от киселата воня на урина.

— Защо?

— Не искаме да го предозираме и да го убием. Имам да му задавам още въпроси!

— Ще му го вкарвам полека — реши Рия.

Тя вля около четвърт от дозата в пленника ни — достатъчно да го вцепени отново. Задържа иглата във вената, готова да инжектира още наркотик на таласъма, ако покаже признаци, че излиза от замайването си.

На пленника ни казах:

— Много отдавна, в епоха, за която хората са забравили — епоха, по време на която е сътворен вашият вид, е имало друга война…

— Войната — каза той меко, почтително, сякаш говореше за особено свято събитие. — Войната… Войната…

— През тази война — казах — дали видът ви е построил убежища като през предстоящата?

— Не. Умирахме… умирахме заедно с хората, понеже сме творение на човека и следователно заслужаваме да умрем.

— Тогава защо строите убежища този път?

— Понеже се провалихме… провалихме… провалихме… провалихме се… — таласъмът примигна и се опита да се надигне. — Провалихме се…

Кимнах на Рия.

Тя вля още малко препарат във вената на звяра.

— Как се провалихте? — попитах.

— … провалихме се да изтрием човешката раса… и после… след Войната… бяхме останали твърде малобройни, за да изловим всички оцелели човеци. Но този път… о, този път, когато войната свърши, когато огньовете угаснат, когато небесата повърнат всичката студена пепел, когато бурите с кисел дъжд и киселинен сняг си отидат, когато радиацията стане поносима…

— Да? — подканих го.

— Тогава — продължи съществото с шепот, натежал от почтителните нотки на религиозен фанатик, възпроизвеждащ чудотворно пророчество — ловните групи от нашите убежища ще излизат от време на време на повърхността… и ще проследят всеки един — мъж, жена и дете — който е оцелял… ще изтребят де каквито хора са останали. Нашите ловци ще продължат да търсят и да убиват… и да убиват, докато храната и водата им свършат или докато остатъчната радиация не доведе до собствената им смърт. Този път няма да се провалим! Ще имаме достатъчно оцелели, за да държим екипи за изтребление на полето в течение на сто години, на двеста, и когато земята със сигурност бъде оголена, когато от полюс до полюс се възцари само идеална тишина и не остане и най-малка надежда за прераждане на човечеството, тогава ще изтрием единственото оцеляло дело на човека — самите нас. Тогава навсякъде ще бъде тъмно, много тъмно и студено, и тихо, и идеалната чистота на Нищото ще цари вечно!

Вече не можех да се преструвам пред себе си, че ме озадачава бездънната бездна, която долавях с ясновидството си, колчем погледнех към символа с тъмната мълния. Разбирах изцяло ужасното му значение. В този знак видях бруталния край на целия човешки живот, смъртта на един свят, безнадеждността на изтреблението.

На пленника ни казах:

— Нима не осъзнаваш какво казваш? Разказваш ми, че крайната цел на вида ти е саморазрушението.

— Да. След вашето.

— Но това е безсмислено!

— Такава е съдбата.

Казах:

— Омраза, стигнала до такава крайност, е безцелна. Това е просто лудост, хаос!

— Вашата лудост — отвърна ми таласъмът, ухилвайки се внезапно. — Вие сте я вградили в нас, нали? Вашият хаос: вие сте го създали!

Рия му вкара още от дрогата.

Усмивката избледня от лицето на съществото и на човешко, и на таласъмско ниво, но то продължи:

— Вие… вашият вид… вие сте несравними майстори на омразата, приносители на разрухата… императори на хаоса. Ние сме само такива, каквито сте ни направили. Не притежаваме потенциал, който вашият вид да не е могъл да предвиди. Всъщност… не притежаваме потенциал, който вашият вид да не е одобрил!

Имах чувството, че наистина се намирам в червата на Ада и се изправям срещу демон, който държи бъдещето на човечеството в ноктестите си ръце и би се замислил за милост, ако бъде подходящо убеден. Бях просто принуден да споря за ценността на човешката раса.

— Не всички сме майстори на омразата, както ни нарече.

— Всички — настоя таласъмът.

— Някои от нас са добри.

— Не са.

— Повечето от нас са добри.

— Преструвки — каза демонът с онази непоклатима увереност, която е (както ни казва Библията) знак на Злите и инструмент, чрез който съмнението може да бъде имплантирано в умовете на простосмъртните.

Казах:

— Някои от нас обичат!

— Не съществува любов — отвърна таласъмът.

— Грешиш. Съществува.