Дин Кунц - Отвъдни очи

След това извадих ножа си и му прерязах гърлото.

Бликна кръв.

Не ми стана приятно от вида на кръвта. Може би изпитах мрачно задоволство, но не и истинска наслада:

Тъй като таласъмът бе вече в човешката си форма, не бе нужна метаморфоза. Човешките очи се втренчиха в една точка, смъртта ги глазира в стъкло, а вътре в костюма от мека плът потенциалните таласъмски очи изгубиха блясъка си и накрая угаснаха.

Тъкмо се надигах от трупа, когато се разнесе вой на алармена сирена, отекващ от студените циментови стени: Уиуууу-фиуууу-уиууу!

Като в кошмара.

— Слим!

— О, по дяволите! — казах и сърцето ми прескочи един удар. Дали някой се беше натъкнал на мъртвия таласъм на най-долното ниво на убежището, в неговия неадекватен гроб от мрак? Или бе забелязано изчезването на онзи, чието гърло току-що прерязах и липсата му ги бе събудила подозрения в комплекса?

Двамата с Рия притичахме до вратата, но когато стигнахме до нея, чухме, че в тунела отвъд таласъмите крещят на древния си език и търчат насам-натам.

Знаехме вече, че убежището съдържа шестдесет и четири зали на пет нива. Врагът нямаше начин да знае колко дълбоко бяхме проникнали или къде се намираме, така че не беше много вероятно да проверят първо тази зала. Разполагахме с няколко минути да подсигурим измъкването си. Нямахме много време, но все разполагахме с няколко безценни минути.

Сирените виеха и суровият звук се стоварваше върху нас с Рия, все едно тежки водни вълни.

Изтичахме по периметъра на стаята в оглед за някакво скривалище, не бяхме сигурни какво точно търсим и не открихме нищо — не и докато не обърнах внимание на една от големите вентилационни решетки, монтирани в стената на нивото на пода. Беше повече от един квадратен ярд голяма и бе закрепена на мястото си не с винтове, както се боях, а с проста щипка. Когато дръпнах ръчката на щипката, решетката се завъртя навън на панти. Проходът зад нея бе облицован с метал и бе точно един ярд в диаметър, а засмуканият въздух се движеше по тръбата с тихо кухо съскане и дори още по-тихо пулсиране.

Долепих устни до ухото на Рия, за да ме чуе въпреки сирената и казах:

— Свали си раницата и я избутай пред теб. Същото направи и с карабината. Докато не млъкнат сирените, не се тревожи колко шум вдигаш. Но когато не разполагаме с тяхното прикритие, ще трябва да сме много по-тихи.

— Вътре е тъмно. Можем ли да използваме фенерчетата?

— Може. Но когато видиш от поредната решетка пред теб да нахлува светлина, угаси фенерчето си. Не можем да рискуваме таласъмите да забележат лъча през решетката от някой от коридорите.

Рия влезе в тръбата пред мен, пълзеше по корем и буташе пред себе си раницата и оръжието. Тъй като изпълваше повече от половината пространство, покрай нея се прокрадваше твърде малко от светлината на собственото й фенерче и съпругата ми постепенно изчезна в мрака.

Набутах раницата си в тръбата, бутнах я още по-напред с приклада на пушката, след това и аз запълзях по корем. Налагаше се болезнено да се извъртя и в това тясно пространство да посегна зад гърба си, за да затворя решетката с достатъчно сила, че да щракна на място щипката.

Писъците на алармата проникваха през всяка една решетка в отходната въздушна система и отекваха от металните стени на тръбата дори по-пискливо, отколкото в цимента в стаята, от която току-що излязохме.

Отново отмъстително се завърна клаустрофобията, която бях изпитал при влизането заедно с Хортън Блюит в минните шахти от деветнайсети век. Бях почти убеден, че ще заседна някъде тук и ще се задуша. Гръдната ми клетка бе притисната между бясно биещото ми сърце и студения метален под на тръбата. Чувствах, че в дъното на гърлото ми се заражда вик, но го преглътнах. Исках да се върна назад, но продължих нататък. Нямаше какво друго да сторя, освен да продължавам. Зад нас лежеше сигурна смърт, и ако вероятността да се срещнем със смъртта пред нас бе само маргинално по-малка, все пак бях длъжен да продължавам напред, където може би щях да имам някакъв шанс.

На нас с Рия ни се беше отдала възможност да огледаме Ада от точка, различна от тази, която радваше демоните: гледната точка на плъх в стените.

Настоятелно виещата сирена ми напомняше за изкачването по Стената на смъртта — мотоциклетно представление в лунапарка на „Сомбра Брадърс“, което използваше сходен звук да наелектризира бакшиша. Тъмният лабиринт на вентилационната система приличаше на къщата на смеха. На практика тайното общество на таласъмите, в което всичко бе различно от обикновения свят, по определен начин бе по-мрачна версия на затвореното общество на лунапарковците. Докато ние с Рия се гърчехме из тръбите, аз се чувствах така, както би могъл да се усети млад паричко, който заради бас е нахлул в лунапарка след затварянето за през нощта и с намерението да изпита смелостта си — като се промъкне в шатрата на уродите, когато всички лампи са изключени и когато наблизо няма никой от неговите другари да чуе писъците му.