Дин Кунц - Отвъдни очи

Страхът пробяга през мен като глисандо на арфа, всяка нота, по-студена от предишната.

Можех да си представя как отстъпвам отчаяно и измъчено назад през тръбата, твърде присвит, за да съм способен да се бия, а същевременно един таласъм приижда с главата напред и ме преследва. Каквито бяха бързи тези демони, стигаше да посегне с ужасно ноктестите си лапи и щеше да ми разкъса лицето — или пък да ми извади очите от очните орбити, или да ми разкъса гърлото — още преди да дръпна спусъка на пушката си. Почти със сигурност щях да го убия, но щях да умра от ужасна смърт, все още с пръст на спусъка за изстрела, който ще довърши и врага ми.

Видеше ли ме пред себе си, убеждението в собствената му смърт не би спряло таласъма да влезе в тръбата. Бях наблюдавал кошерното поведение на тайното им общество. Знаех, че нито един от тях няма да се поколебае да се жертва за благото на общата група — не повече, отколкото мравка би се поколебала да защити мравуняка. И ако успеех да застрелям един от тях или пък пет, или десет — таласъмите щяха да продължат да напредват, да ме натикват по-навътре в тръбата, докато накрая пушката ми засече или ми отнеме твърде дълго време да презаредя, и след това последният от тях щеше да ме убие.

Лъчът на фенерчето помръдна отново. Забърса полека дъното на вертикалната шахта. След това отново го обиколи.

И пак застина.

Прашинки се носеха лениво в яркия му конус.

Хайде, копелета , казах си. Хайде, хайде, нека приключваме!

Фенерчето угасна.

Напрегнах се.

В мрака ли щяха да нападнат? Защо?

За моя изненада, таласъмите наместиха решетката обратно на мястото й върху сифона.

Оттегляха се, стигнали до извода, че не сме долу.

Направо не можех да повярвам. Лежах в почуда, неспособен да си поема дъх от изумление, както преди малко — от страх.

В чернотата се приплъзнах напред и посегнах към Рия. И тя се протягаше към мен. Ръцете ни се срещнаха в средата на сега тъмната вертикална тръба, където лъчът на фенерчето бе ръчкал толкова настоятелно само преди секунди. Дланта й бе леденостудена, но постепенно се стопли между пръстите ми.

Бях пламнал от възбуда. Беше ми трудно да пазя тишина, понеже ми се искаше да се смея, да викам и да пея. За първи път, откакто бях напуснал Гибтаун, мъглата на отчаянието се вдигаше мъничко и долавях надеждата да свети някъде в небесата.

Таласъмите бяха претърсили убежището си два пъти и не ни бяха открили. Вероятно вече нямаше и да ни намерят, понеже бяха убедени, че сме избягали и щяха да насочат вниманието си другаде. След няколко часа, като им дадем още време да се уверят в убеждението си, че сме се измъкнали, с Рия щяхме да можем да излезем от тръбата и да избягаме, и да нагласим детонаторите на зарядите, които бяхме поставили по пътя си насам.

Щяхме да се измъкнем от Йонтсдаун, след като бяхме постигнали на практика всичко, което бяхме дошли да направим. Бяхме научили причината таласъмите да си устройват бърлога тук. А и бяхме сторили нещо по въпроса. Може да не се окажеше достатъчно, но все щеше да бъде нещо.

Знаех, че ще се измъкнем невредими, цели и живи.

Знаех го, знаех го. Просто го знаех .

Понякога ясновидството ми ме подвежда.

Понякога има надвиснала опасност, сгъстяващ се мрак, които не успявам да видя, независимо колко усърдно се взирам.

Таласъмите върнаха решетката върху пръстена на сифона и си отидоха в 2:09 в понеделник сутрин. Прецених, че с Рия е добре да се крием поне още четири часа, което щеше да значи, че ще успеем да излезем от планината двайсет и четири часа, след като бяхме влезли в нея под напътствията на Хортън Блюит.

Чудех се дали надвисналата буря вече е започнала и дали светът горе е бял и чист.

Чудех се дали Хортън Блюит и Гроулър в момента спят в малката си спретната къща на „Епъл Лейн“ или, ако са будни, дали някой от тях — или пък и двамата — си мисли за нас с Рия.

С по-висок дух, отколкото ми се бе случвало от дни, открих, че обичайното ми безсъние ме е напуснало. Въпреки деветте часа непрекъснат сън, на които се бях насладил, пак задрямвах, дори заспивах дълбоко на моменти, сякаш годините неспокойни нощи най-сетне ми се бяха стоварили накуп.

Не сънувах. Приех го за доказателство, че с Рия ни е споходил по-добър късмет. Бях нетипично оптимистичен. Това беше част от халюцинацията ми.

Когато зовът на природата ми надделя, успях да се отдръпна далеч назад в тръбата, да се наведа покрай завоя й и там свърших нуждите си. По-голямата част от смрадта на урина се разнесе, защото през тръбата минаваше леко течение и следваше пътя, който би следвала водата, докато се придвижва из канализационната система. Но въпреки че към мен лъхаше слабо неприятна миризма, нямах нищо против нея, понеже бях в такова добро настроение, че само катастрофа с катаклизмични мащаби би могла да ми го развали.