Дин Кунц - Отвъдни очи

Промъкването през вентилационните шахти беше по-лесно и по-бързо, отколкото придвижването ни в обратната посока, защото вече познавахме системата и нямахме съмнения за посоката си. За шест минути стигнахме до вертикалната шахта, която бе пълна с хватки и се спуснахме на петдесет фута до петия етаж. Четири минути по-късно бяхме при входната решетка на стаята, приютяваща куп хидропонно стопанско оборудване, където бяхме разпитвали — и убили — таласъма с човешкото име Том Таркенсън.

Помещението беше тъмно и празно.

Трупът, който бяхме оставили, беше махнат.

Чувствах се изключително подозрителен зад лъча на фенерчето, сякаш сам се превръщах в мишена. Продължавах да очаквам някой таласъм да изникне между празните хидропонни цистерни, за да ни спре. Но очакванията ми си останаха неизпълнени.

Изтичахме към вратата.

След двайсет и пет минути щяха да започнат експлозиите. Очевидно дългото ни изчакване в сифона на електрическата станция беше убедило демонската раса, че вече не се намираме сред тях, че някак сме се изплъзнали неоткрити, защото явно не ни търсеха. Поне не и под земята. (Сигурно се бяха побъркали, чудеха се кои, по дяволите, сме ние, защо сме дошли и колко далеч ще разнесем подробностите за всичко, което сме видели или научили.) Коридорите на петия етаж бяха така празни сега, както и когато проникнахме в комплекса предишния ден; в крайна сметка това ниво са само и единствено склад, вече напълно зареден и изискващ малко внимание от екипите по поддръжката.

С Рия бързахме от един дълъг тунел към следващия, вдигнали в готовност карабината и пушката. Спряхме само да сложим детонатори в четирите килограма пластичен експлозив, които преди това бяхме залепили при тръбите с вода, газ и другите, минаващи напреко или успоредно на някои участъци от тунелите. Всеки път, когато спирахме, трябваше да оставяме оръжията си, за да успея да вдигна Рия и тя да намести детонатора. През това време се чувствах ужасно уязвим, бях сигурен, че пазачите ще ни връхлетят всеки момент.

Но не се случи нищо подобно.

Макар че знаеха, че нашественици са проникнали в убежището им, таласъмите очевидно не подозираха саботаж. Щеше да им се наложи да предприемат много щателно претърсване за експлозиви, за да намерят поставените от нас заряди, но не беше невъзможно за изпълнение. Фактът, че не са взели предпазни мерки подсказваше, че въпреки нашето проникване се чувстват в безопасност, що се отнася до сериозни атаки. Хиляди години се бяха възприемали за големи хитреци и бяха смятали, че ни превъзхождат във всичко. Отношението им към човешкия род бе дълбоко внедрено; те ни виждаха като лесна плячка, жалки глупаци и дори по-лошо. Увереността им, че сме безвредни… е, това беше едно от предимствата ни във войната с таласъмите.

Стигнахме до асансьорите деветнадесет минути преди настъпването на съдбовния час. Само хиляда сто и четирийсет секунди, всяка от които сърцето ми отчиташе с двоен удар.

Макар че до този момент всичко бе минало гладко, все пак се боях, че с Рия няма да успеем да се качим на асансьора към недовършения етаж, без да привлечем нежелано внимание. Струваше ми се прекалено голям късмет. Но тъй като старите мини под нас все още не бяха превърнати в поредното крило на таласъмското убежище, нямаше и вентилационни тръби, които да водят надолу към тях, а асансьорите осигуряваха единствения път за достъп.

Качихме се в клетката и с голямо притеснение аз натиснах ръчката надолу. Зловещо скърцане, стържене и ръмжене съпроводи спускането ни през тази шахта от камък. Ако в залата отдолу имаше таласъми, щяхме да ги вдигнем по тревога.

Извадихме късмет. Не ни причакваха врагове, когато пристигнахме в голямата сводеста зала, където се намираха строителните материали и оборудване, приготвени за следващата фаза от развитието на укритието.

Отново оставих пушката и вдигнах Рия. С пъргавина, която би била достойна за експерт по разрушенията, тя забоде детонаторите във всеки от трите заряда, залепени в хлътнатината в скалната стена над трите асансьора.

Седемнайсет минути. Хиляда и двайсет секунди. Две хиляди и четирийсет удара на сърцето.

Пресякохме сводестата зала, спирайки четири пъти, за да разположим сред машините последните четири килограма пластичен експлозив.

Четиринайсет минути. Осемстотин и четирийсет секунди.

Стигнахме тунела, където минаваха двете редици лампи по тавана, горящи под конични абажури и хвърлящи шахматна шарка от светлина и мрак по каменния под — мястото, където бях застрелял таласъм. Там бях оставил еднокилограмови заряди от двете страни на тунела, близо до входа в голямата зала. С нарастваща увереност с Рия се спряхме да включим часовниците и на тези последни бомби.