Дин Кунц - Отвъдни очи

Следващият тунел беше последният с осветление. Притичахме до края му и завихме надясно, в първата минна шахта от картата на Хортън. (Ако я четете наопаки, което и правехме в момента.)

Фенерчетата ни не бяха така ярки като преди и интензитетът на лъчите се менеше, поотслабнал от усилената им употреба, но не беше толкова слаб, че да се притесняваме. Освен това носехме и резервни батерии в джобовете си — и свещи, ако се стигне до това.

Разкопчах раницата си и я зарязах. Рия стори същото. Оттук нататък малкото запаси, които раниците съдържаха, оставаха без значение. Важна беше само скоростта.

Нарамих карабината през презрамката й, Рия стори същото с автомата. Прибрахме пистолетите в дълбоките като кобури джобове на панталоните си. Понесли само фенерчетата, картата на Хортън и термос с портокалов сок, ние се постарахме да оставим колкото се може повече разстояние между нас и собствеността на „Лайтнинг Коул Къмпани“, преди адът да се разтвори.

Девет и половина минути.

Имах чувството, че сме проникнали в населен с вампири замък, припълзели сме в подземията, където в пълни с пръст ковчези спят немъртвите, успели сме да забием колове в сърцата само на неколцина и сега се налага да се спасяваме с бягство след настъпването на залеза и първите искрици живот в гладното за кръв множество зад нас. Всъщност имайки предвид всепоглъщащата нужда на таласъмите да се хранят с болката ни, аналогията бе по-близко до истината, отколкото ми се щеше да призная.

От щателно проектирания, конструиран и поддържан подземен свят на таласъмите навлязохме в хаоса на човека и природата, в старите мини, които човекът бе прокопал, а природата внезапно бе решила да запълни парче по парче. Двамата с Рия тичахме по застоялите тунели, следвайки белите стрелки, които бяхме начертали по време на придвижването си навътре. Пропълзявахме през тесни коридорчета, където стените частично се бяха срутили. Изкатерихме се по претъпкана вертикална шахта, където няколко корозирали железни ръкохватки се счупиха под краката ни.

Отвратителни, непонасящи светлина мицели растяха по едната стена. Пръснаха се, когато се допряхме до тях, разнасяйки смрад като от гнили яйца и оплесквайки ски-костюмите ни със слуз.

Три минути.

С гаснещи лъчи на фенерчетата се втурнахме по поредния тунел със застоял въздух, завихме надясно на маркирания завой и преджапахме през локва, пълна с неприятна мръсна вода.

Две минути. Около триста и четирийсет удара на сърцето при настоящия му ритъм.

Пътуването навътре бе отнело седем часа, така че когато се взриви и последният заряд пластичен експлозив, тепърва щеше да ни предстои да изминем по-голямата част от пътя на връщане, но всяка крачка, която заедно с Рия слагахме между нас и таласъмското убежище подобряваше — както се надявах — шансовете ни да се измъкнем от зоната на свързаните срутвания. Не бяхме екипирани да си проправяме пътя навън към повърхността с копаене.

Стабилно отслабващите ни фенерчета се люлееха бясно в ръцете ни от тичането и хвърляха по стените и тавана подскачащи като дервиши сенки — стадо от призраци, прайд духове, глутница полудели привидения, които ни преследваха и сега тичаха редом с нас, а от време на време ни изпреварваха — само за да изостанат отново и да ни гризат по петите.

Оставаше може би минута и половина.

Право от пода пред нас наизскачаха заплашителни, загърнати в черно силуети, макар че никой не посегна да ни хване; минахме през някои като през струи дим, а други се стопяваха, докато тичахме към тях, трети път се смаляваха и излитаха към тавана, сякаш се бяха обърнали на прилепи.

Една минута.

Обичайната църковна тишина под земята бе изпълнена с множество ритмични звуци: нашите тропащи стъпки, измъченото дишане на Рия, собственото ми накъсано дишане, дори по-шумно от нейното, ехото от всичко, рикоширащи между каменните стени; какофония от синкопи.

Мислех си, че в резерв ни е останала още почти минута, но първата експлозия сложи ранен край на моето предстартово броене. Беше далечно, солидно издумкване, което по-скоро усетих, отколкото чух, но нямах съмнение какво представлява.

Стигнахме до поредната вертикална шахта. Рия пъхна фенерчето си в колана, за да сочи лъчът нагоре, и се покатери в тъмната дупка. Последвах я.

Ново тупване, веднага последвано от трето.

В шахтата една от силно ръждивите железни подпори се счупи в ръката ми. Изгубих опора и паднах долу в хоризонталния тунел от височина към дванайсет или петнайсет фута.