Дин Кунц - Отвъдни очи

Същото се случи и с мен в подземните тунели. Не внезапен адреналинов прилив от вида, който позволява на съпруга да вдигне цял смазан автомобил от прикованата си жена, все едно премества куфарчето си, нито адреналиновата буря , която дава на майката сила да разбие заключената врата с все пантите и да прекоси горяща стая, за да спаси детето си, без дори да усети горещината. Вместо това предполагам беше нещо като редовно кап-кап-капане на адреналин, изумително удължен прилив в точното количество, което ми бе нужно, за да продължавам напред.

Когато се вземе предвид всичко, а човешкото сърце бъде напълно изучено и основните му мотиви разбрани, то става ясно, че не перспективата за собствената ти смърт те плаши най-много, не тя те изпълва до преливане с ужас. Честно, не е тя! Помислете си внимателно. Онова, което най-много ни плаши, което ни взима и ума, и дума, е смъртта на онези, които обичаме. Перспективата за собствената смърт, макар да не е добре дошла, може да бъде понесена, защото настъпи ли веднъж, няма страдания и болка. Но когато изгубиш онези, които обичаш, страданията ти продължават, докато не влезеш в собствения си гроб. Майки, бащи, жени и съпрузи, синове и дъщери, приятели — отнемат ти ги през целия ти живот и болката от загубата и празнотата, която смъртта им оставя в теб, е по-продължително страдание от краткия проблясък на болка и уплах от неизвестното, които съпровождат собствената ти смърт.

Страхът от загубата на Рия ме водеше през тунелите с по-голяма целеустременост, отколкото бих проявил, ако се грижех само за собственото си оцеляване. През идните няколко часа спрях да усещам болката, схванатите мускули и изтощението. Макар че умът и сърцето ми преливаха от емоции, тялото ми беше студена машина, която неуморно се движеше напред, понякога гладко и с добре смазана прецизност, понякога с дрънчене и тропот, и скърцане, но винаги се движеше без оплаквания, без чувства. Носех Рия в обятията си досущ малко дете и ми се струваше, че тежи по-малко и от детска кукла. Когато стигнах до вертикална шахта, не губих време да се чудя как да я вдигна на следващото ниво на лабиринта. Просто си събличах якето, също и нейното. След това със сила, която би подложила на изпитание и истинска машина, разкъсах тези здрави дрехи по техните хубаво зашити шевове; разкъсах ги дори там, където нямаха шевове, докато не ги превърнах в ивици здрава, подплатена тъкан. Навързах ги една за друга и измайсторих люлка, която наместих под мишниците на Рия и през слабините й, измайсторих и двойно четиринайсетфутово въже, скачено в горния край. Катерех шахтата и вдигах жена си след себе си. Изкачвах се наведен назад, с крака, опрени в ръкохватките от едната страна и гръб — на отсрещната стена. Двойното теглещо въже минаваше през гърдите ми и ръцете ми бяха опънати право надолу, с всяка стисках въжето от едната страна, за да облекча тежестта на тялото на Рия върху гърдите си. Внимавах да не блъскам главата й в стените или в изгнилите метални пръстени, вдигах я полека, нежно. Това беше подвиг на силата, равновесието и координацията, който после ми се струваше феноменален, но в момента го постигах, без да се замисля за това колко е труден.

Беше ни отнело седем часа да проникнем вътре в мините, но го бяхме направили, когато бяхме подвижни и двамата. Връщането щеше да изисква поне ден или повече, вероятно два дни.

Не разполагахме с храна, но това нямаше значение. Можехме да живеем ден-два, без да се храним.

(Изобщо не се и замислях как ще си поддържам енергията, без да ям. Липсата на загриженост не произтичаше от убеждението, че захранваното ми от адреналин тяло няма да ме подведе. Не, просто не бях способен да мисля за такива неща, защото умът ми кипеше от емоции — страх, любов — и нямах време за практическата страна на нещата. За дреболиите от ежедневието се грижеше машината-тяло, която бе програмирана като автомат и която не изискваше мислене, за да изпълнява задълженията си.)

С времето все пак се сетих за вода, защото тялото не може да функционира без вода така лесно, както без храна. Водата е горивото на човешката машина и без нея лесно се случват повреди. Термосът с портокаловия сок бе паднал от хватката на Рия, когато таласъмът й скочи от стената на мината, а после го бях разтърсил да видя дали е счупен; тракането на разбитата стъклена бутилка правеше излишно да отварям контейнера и да надничам вътре. Сега всичко, с което разполагахме за пиене беше водата, която се събираше в плитки локви в някои от тунелите. Често беше покрита с мръсен слой и вероятно имаше вкус на въглища и мухъл, и по-лоши неща, но не усещах вкуса й, както не усещах и болка. От време на време оставях Рия на земята за толкова дълго, колкото да приклекна до някоя застояла локва, да избутам ципата от повърхността й и да загреба с две ръце. Понякога държах Рия, отварях й устата и й давах вода от едната си свита шепа. Тя не помръдваше, но, докато водата се стичаше в гърлото й, ме окуражаваше фактът, че мускулите й се свиват и отпускат отново в неволно преглъщане.