Дин Кунц - Отвъдни очи

Имайки предвид постоянния поток от сълзи и пот, беше само въпрос на време да се съсухря, да се превърна в прах, който да се разсипе. Но в този момент такъв край бе неизмеримо привлекателен. Просто да се обърна на прах и да ме разнесе вятърът, да се разпръсна — все едно никога не съм съществувал.

Бях неспособен да се изправя и да продължа нататък, макар че се бях движил в много от сънищата, които ме сполитаха, докато дремех. В Орегон седях в кухнята в дома на Станфиъс и изядох парче от домашния ябълков пай на майка ми, докато тя ми се усмихваше, а сестрите ми разказваха колко било хубаво, че съм се прибрал и колко щастлив ще съм да видя татко отново, когато — съвсем, съвсем скоро — се присъединя към него в покоя на отвъдното. На терена на панаира, под синьо небе, крачех към „Якия удар“ да се представя на госпожица Рия Рейнс и да питам за работа, но жената, която притежаваше атракциона се оказа съвсем друга, никога преди не я бях виждал и каза, че не е чувала за Рия Рейнс, че такъв човек като Рия Рейнс не е съществувал и че сигурно съм се объркал, а в страха и паниката си аз тичах из лунапарка от един атракцион към друг, в търсене на Рия, но никой изобщо не беше чувал за нея, никой! А в Гибтаун седях в една кухня, пиех бира с Джоъл и Лаура Тък, и наоколо се тълпяха и други лунапарковци, включително Желето Джордан, който вече не беше мъртъв и когато с радост скочих и го прегърнах, и го притиснах в обятията си, дебелакът ми разказа, че не трябва да се изненадвам, че смъртта не е краят и че трябва да погледна ей там до мивката, а когато се обърнах, видях баща си и братовчед ми Кери да пият ябълков сайдер и да ми се усмихват, и двамата казаха:

— Здрасти, Карл, добре изглеждаш, хлапе! — а Джоъл Тък добави…

— Исусе Христе, хлапе, как изобщо си стигнал толкова далеч? Виж само тази рана на рамото…

— Прилича на ухапване — отбеляза Хортън Блюит, навеждайки се с фенерчето.

— Има и кръв по хълбоците — добави притеснено Джоъл Тък.

А Хортън каза:

— То и крачолът на панталона му е просмукан с кръв!

Някак си сънят ме бе върнал към минния тунел, където седях с Рия в обятията си. И в този друг сън всички хора бяха изчезнали, с изключение на Джоъл и Хортън.

И Люк Бендинго. Той изникна между двама им.

— Д-д-дръж се, С-с-слим! Ще те п-п-п-приберем вкъщи. Само се д-д-дръж!

Опитаха се да вземат Рия от обятията ми, което в никой случай не бих позволил, макар и просто да сънувах, така че се борех с тях. Но нямах много сила и не можех да се съпротивлявам много дълго. Хортън и Джоъл, и Люк ми я взеха. След като ми отнеха сладкия товар, останах без цел и се отпуснах, омекнал като парцал, облян в сълзи.

— Добре, Слим — каза Хортън. — Оттук я поемаме ние! Ти просто се отпусни и ни остави да сторим каквото трябва!

— Майната ти! — казах му.

Джоъл Тък се разсмя и отбеляза:

— Какъв дух само! Това е то духът на оцеляването !

Не помня кой знае какво повече. Откъслеци. Спомням си, че ме носеха през тъмни тунели, където лъчите на фенерчетата се люлееха насам-натам и в делириума ми на моменти се превръщаха в прожектори, които изрязваха парчета от нощното небе. Стигнахме до последната вертикална шахта. Последните два тунела. Някой повдига клепача ми… Джоъл Тък ме гледа загрижено… кошмарното му лице е най-приятното нещо, което съм виждал някога.

След това се озовах на открито, на чист въздух, а в небето отново се бяха събрали съсирени и мрачни твърди, сиви облаци, каквито сякаш винаги висяха над окръг Йонтсдаун. На земята имаше много нов сняг, вероятно два фута или повече. Сетих се за бурята, която се готвеше да се развихри в неделя сутрин, когато Хортън ни бе завел в шахтите и точно тогава започнах да осъзнавам, че не сънувам. Бурята бе дошла и отминала, и планините бяха погребани под одеяло от пресен сняг.

Шейни. Приятелите ми бяха докарали две дълги шейни от онези, широките, на ски, и със седалка с облегалка. Имаше и одеяла. Много, много одеяла. Вързаха ме за едната шейна и ме увиха с няколко дебели вълнени завивки. Тялото на Рия положиха на другата шейна.

Джоъл приклекна до мен:

— Не смятам, че си напълно с нас, Карл Слим, но се надявам поне нещо от думите ми да стигне до теб. Дойдохме тук по обиколен маршрут, понеже откакто пратихте по дяволите „Лайтнинг Коул Къмпани“, таласъмите следят всички планински пътища и пътеки. Предстои ни дълъг, тежък преход и трябва да сме колкото е възможно по-тихи. Разбираш ли ме?

— Видях кучешки кости долу в Ада — казах му, изумен да чуя тези слова да излизат от устата ми — и мисля, че Луцифер вероятно иска да отглежда хидропонни домати, понеже след това може да пържи души и да си прави сандвичи.