Дин Кунц - Отвъдни очи

— Та — продължи Джоъл, — в невинността си решихме, че единственият начин да ви открием с Рия е да спрем при останалите къщи по „Епъл Лейн“ и да говорим със съседите. Преценихме, че ще сте осъществили контакт с тях като част от събирането на информация. И, разбира се, се срещнахме с Хортън Блюит. Стоях във вана, докато доктор Пенингтън и Люк отидоха да говорят с него. По някое време докторът дойде и каза, че според него Хортън знае нещо, че може и да заговори, ако разбере, че наистина сме ваши приятели, и че единственият начин да го убедим в това е да му покажем, че сме лунапарковци. А какво по-крайно убедително от тази деформирана глава и това мое лице, какво друго мога да бъда, освен лунапарковец? И не е ли страхотен Хортън, а? Знаеш ли какво каза, след като ме огледа едно хубаво? От всичко което можеше да рече, какво си мислиш, че е рекъл?

Поклатих слабо глава.

Джоъл се ухили и сподели:

— Хортън ме поглежда и после просто вика: „Е, сигурно хич не ти е лесно да си намериш шапка, дет да ти става!“ След това ме покани на кафе.

Джоъл се разсмя с наслада, но аз не успях дори да изобразя усмивка. Вече нищо не ми се струваше забавно.

Видял, че мислите ми витаят нанякъде, гостът ми добави:

— Уморявам ли те?

— Не.

— Мога да си тръгна, да те оставя да почиваш и да се върна по-късно.

— Остани — казах, понеже внезапно ми се стори непоносимо да съм сам.

Покривът на конюшнята се разтърси от яростен порив на вятъра.

Електрическата печка се включи отново и тъмните реотани светнаха в оранжево, а после и в червено, и вентилаторът се завъртя.

— Остани — повторих.

Джоъл положи длан на рамото ми.

— Добре, просто си почивай и слушай. Та… като ни прие веднъж, Хортън ни разказа всичко за това как ви е показал пътя навътре в планината. Сметнахме, че трябва да идем след вас още същата нощ, но в неделя беше имало голяма буря, а понеделник вечер настъпваше нова и Хортън настоя, че ще си подпишем собствените смъртни присъди, ако се качим в планината в това време. „Чакайте да се изясни — ни рече. — То вероятно затуй Слим и Рия не са се върнали още. Сигурно са в планината и изчакват по-свястно време, че да слязат надолу.“ Стори ни се разумно. Тази нощ приспособихме старата конюшня за нуждите си, затъмнихме прозорците, вкарахме тук вана си — където си е и сега всъщност, точно зад вратата на бокса — и се настанихме да чакаме.

(По това време, разбира се, аз вече от часове носех и влачех Рия през лабиринта и вероятно бях стигнал границите на онова първоначално предизвикано от адреналина чудо на издръжливостта.)

Втората голяма буря се развихрила в понеделник през нощта и сложила нови четиринайсет инча сняг върху онзи, който се бил натрупал в неделя, а късно вторник сутринта фронтът бил отминал на изток. И камионът на Хортън, и наетият от Джоъл ван били 4×4, така че всички решили да се качат в планините да ни търсят. Но Хортън тръгнал първи да поразузнае набързо и се върнал с лошата новина, че планинските пътища на мили около „Лайтнинг Коул Къмпани“ гъмжат от „смрадливите типове“ в джипове и пикапи.

— Не знаехме какво да сторим — разказа Джоъл, — така че обсъждахме ситуацията в течение на няколко часа и после, около един следобед във вторник решихме, че единствения начин да се промъкнем до мината е пеша, през пустошта. Хортън предложи да вземем шейните, в случай, че сте ранени — и както се оказа, наистина потрябваха. Отне ни няколко часа да съберем всичко необходимо, така че тръгнахме чак в полунощ във вторник. Трябваше да обикаляме адски далеч около пътищата и къщите, мили и мили наред. Стигнахме до входа на онази порутена мина чак късно през нощта в сряда. След това, понеже си е предпазлив тип, Хортън настоя да се помотаем и да наблюдаваме мината до зори, за да се уверим, че наоколо няма таласъми.

Поклатих недоверчиво глава:

— Чакай… да не ми казваш… че чак в четвъртък сутрин… сте ме намерили?

— Точно така.

Бях поразен. По мои сметки нямаше как да е било по-късно от вторник по времето, когато приятелите ми се бяха появили, все едно изниквайки от трескавите ми халюцинации. Вместо това се оказваше, че преди да бъда спасен, съм влачил Рия от шахта в шахта и загрижено съм следил пулса й цели три дни. А колко време бе лежала тя в обятията ми, мъртва? Минимум един ден…

Осъзнавайки колко дълго време съм бил в делириум, внезапно се почувствах още по-уморен и по-отчаян.

— Кой ден… сме сега?

Гласът ми бе затихнал повече и от шепот, едва се чуваше по-силно от издишване.