Дин Кунц - Отвъдни очи

— Плажът! — сподели ми тя. — Искам да лежа на топлия пясък и да оставя слънцето да изпече цялата тази зима от мен. Искам да гледам как бекасите търсят храничка из прииждащите вълни!

Хортън Блюит и Гроулър дойдоха до конюшнята да си вземат довиждане. Поканихме стареца да дойде с нас в Гибтаун и да се присъедини към лунапарка, както вече бе сторила Кати Осбърн, но той отказа. Заяви ни, че бил стар язовец с трайни привички и макар че от време на време се чувствал самотен, бил свикнал със самотата. Все тъй се притесняваше какво ще се случи с Гроулър, ако умре преди кучето, така че смяташе да преправи завещанието си и да остави кучето на нас с Рия, заедно с каквито там пари може да се изкарат от имота му.

— Ще ви трябват — рече Хортън, — понеже това космато чудовище ще ви изяде с все къщата и покрива й.

Гроулър изръмжа в съгласие.

— Ще вземем Гроулър — прие Рия, — но не искаме парите ти, Хортън!

— Ако не ги вземете — възрази той, — ще попаднат в ръцете на правителството; както изглежда, голяма част от правителствените служби се въртят от таласъми.

— Те ще приемат парите — увери го Джоъл. — Но цялата дискусия е пълна глупост, нали знаете? Ти няма да умреш, докато не надживееш още двама Гроулъровци и вероятно всички нас.

Хортън ни пожела късмет в тайната война с таласъмите, но му се заклех, че съм се навоювал достатъчно.

— Изиграх си ролята — казах. — Не мога повече! Прекалено е голяма за мен и бездруго. Може би е твърде голяма за когото и да било. В момента търся само покой в живота си и убежището на лунапарка — и Рия.

Хортън се ръкува с мен и целуна жена ми.

Сбогуването не е лесна работа. Никога.

По пътя извън града видях камион на „Лайтнинг Коул Къмпани“ с онзи ужасен знак.

Бяло небе.

Тъмна мълния.

Когато погледнах към символа, екстрасензорно долових бездната, която бях видял и преди — тихата, тъмна, студена празнота на света след ядрена война.

Този път обаче бездната не беше съвсем тиха и не беше напълно тъмна, а нашарена с далечни светлинки, не беше нито толкова студена, нито идеално празна. Очевидно, разрушавайки каквото бяхме могли в таласъмското убежище, ние с Рия променихме донякъде бъдещето и бяхме отложили съдния ден. Не го бяхме отменили изцяло. Заплахата си оставаше. Но беше по-далечен, отколкото преди.

Надеждата не е глупост. Надеждата е сънят на будния човек.

На десет преки по-нататък минахме покрай основното училище, в което бях предвидил смъртта на множество деца в голям пожар, запален от таласъмите. Наведох се напред от задната седалка на вана под наем, надничайки над ръба на предната седалка, за да огледам добре сградата. От нея не се изля смазваща вълна от смъртна енергия. Не видях предстоящ пожар. Вместо това единствените пламъци, които долових, бяха само от първия — онзи, който вече бе отминал. Променяйки бъдещето на „Лайтнинг Коул Къмпани“, някак си бях променил и бъдещето на Йонтсдаун. Децата може би щяха да умрат по друг начин, в други таласъмски козни, но поне нямаше да изгорят в класните си стаи.

В Алтууна върнахме вана в агенцията и продадохме комбито на Рия на дилър на коли втора ръка. В сряда Артуро Сомбра ни върна във Флорида от най-близкото до Алтууна летище, Мартинсбург.

От небесата светът изглеждаше свеж и окъпан в невинност.

По пътя към дома не говорихме много за таласъми. Не изглеждаше подходящ момент за такава депресираща тема. Вместо това обсъждахме предстоящия сезон. Първият ангажимент на лунапарка беше в Орландо, само след три седмици.

Г-н Сомбра ни каза, че е оставил договора с Йонтсдаунската община да изтече и че друга трупа ще поеме от нас датите за следващото лято и всички по-нататък.

— Благоразумен ход — съгласи се Джоъл Тък и всички се засмяха.

В четвъртък, на плажа, докато бекасите търсеха обяда си на ръба на разпенените вълни, Рия попита:

— Наистина ли го мислиш?

— Кое?

— Онова, което каза на Хортън — че си се навоювал.

— Да. Не бих рискувал отново да те изгубя. Оттук нататък ще склоним глави. Светът ни ще се състои само от нас двамата и приятелите ни тук в Гибтаун. Ще го направим хубав. Малък, но хубав.

Небето беше високо и синьо.

Слънцето беше горещо.

Бризът откъм Залива беше освежаващ.

След време Рия попита:

— Ами Кити Дженовезе, там в Ню Йорк, която си няма кой да й помогне?

Без колебание отвърнах студено:

— Кити Дженовезе е мъртва!

Не ми хареса как прозвучаха тези думи, нито пък твърдостта, с която ги изрекох, но не си ги взех обратно.