Дин Кунц - Отвъдни очи

— Нали знаеш, че ние, хората, сме забавна порода. Не сме достойни за възхищение през повечето време. Не сме и половината от онова, на което Господ се е надявал, когато топнал длани в калта и почнал да ни вае. Но си имаме две големи добродетели. Любовта, разбира се. Любовта. Която включва състрадание и емпатия. Но, мътните го взели, втората ни добродетел е също толкова проклятие, колкото е и благословия. Наричат я съвест.

Рия се усмихна, наведе се над кошницата за пикник и ме целуна.

— Обичам те, Слим!

— И аз те обичам!

Слънцето припичаше приятно.

Това бе годината, в която несравнимият г-н Луис Армстронг записа „Хелоу, Доли!“. Номер едно песен на годината стана „Искам да държа ръката ти“ на „Бийтълс“, а Барбара Стрейзънд отведе „Весело момиче“ на Бродуей. Томас Бергер публикува „Малкия голям човек“, докато на сребърния екран Одри Хепбърн и Рекс Харисън участваха в „Моята прекрасна лейди“. Мартин Лутър Кинг Младши и движението за граждански права на практика правеха новините. В Сан Франциско бар показа първата топлес танцьорка.

Това беше годината, когато арестуваха Бостънския удушвач и годината, в която „Келог“ представиха „Поп-тартс“ — сладкишите за препичане на тостер, също и годината, в която „Форд Мотър Къмпани“ продаде първия „Мустанг“. Това беше годината, в която „Сейнт Луис Кардинале“ спечелиха Световните серии срещу „Янките“, а беше и годината, в която полковник Сандърс продаде ресторантската си верига, но не стана годината, в която приключи тайната ни война с таласъмите.

Каубойската филмова звезда Рой Роджърс и жена му, каугърлата Дейл Евънс, вероятно бяха първите изправили се пред общественото око на Америка съпруг и съпруга, които имаха различни фамилии.

Конят на Рой — Тригър — си нямаше фамилия, понеже не искаше да се дистанцира нито от Рой, нито от Дейл, като вземе името на другия. Ако си спомняте обаче, Рой и Дейл като цяло бяха добри християни, така че Тригър не се боеше, че някой от тях ще го бие или ще му спре овеса, ако реши да се кръсти като другия. Просто беше умен и мил кон — много му се искаше да избегне нараняването на чиито и да е чувства, което е и причината никога да не откаже ябълка, поднесена му от поклонниците както на Рой, така и на Дейл, дори ако вече си е изял полагаемите ябълки за деня. Това водеше до постоянен проблем с теглото, евентуално доведе до трагично пристрастяване към ябълки и накрая — до старчески диабет.

Бътърмилк, кобилата на Дейл, също си нямаше фамилия, но за разлика от Тригър знаеше как да се отнася с феновете и на Рой, и на Дейл. Когато хапнеше достатъчно ябълки, Бътърмилк имаше начини да обясни на феновете, че предпочита пари вместо плодове — долар, половин долар, та дори и четвърт. Беше също и умен инвеститор — когато умря в глупав инцидент: когато се срути платформата, на която стоеше заедно с други конски другари, и гледаше надбягване на грейхаунд — имението й беше по-голямо от това на Рой и Дейл, взети заедно.

Кучето на Рой и Дейл, Булет, имаше фамилия — Петиуинкъл, но беше изпреварил времето си с идеята, че някой ден едни от най-големите звезди ще бъдат известни само със собственото си име. Успешно заряза фамилията Петиуинкъл, но не можа да убеди Рой и Дейл да променят своите имена нито на „Шер“ нито на „Мадона“.

По мое време много деца искаха да избягат от дома и да станат каубои. Не и аз. Конете винаги са ми се стрували леко побъркани. Освен това в занаята имат място всички онези упорити крави и ядосани бикове, гърмящи змии, тарантули, странни помощници, които плюят тютюнев сок по всички, налага се всяка седмица да си проправяш със стрелба пътя към изхода от задънен каньон, кравешките барони избиват овчите султани, а самите овце се обединяват срещу кравите. Не, благодаря!

Аз исках да избягам и да се присъединя към лунапарка.

Детството ми бе помрачено както от бедността, така и заради буен баща алкохолик — макар че не липсваха и мигове на светлина, понеже майка ми беше чудесен човек и защото въображението ми предоставяше разнообразни пътища за бягство, не на последно място и чрез книгите. Винаги съм бил оптимист, дори в лошите времена, дори като дете, но все пак исках да избягам.

Живеехме през пътя, от другата страна на общинския панаирен парцел, където всеки август идваше лунапарк, който се хвалеше с „най-големия панаир в Пенсилвания“ и забавления от всякакъв вид — страхотни влакчета, игри, гадатели, представления с уроди (където бях твърде малък да влизам), представления с момичета (където бях твърде малък и срамежлив, че да вляза) и изложби на селскостопански животни (в които ме очароваха гигантските нерези). Понеже знаех много начини да проникна под оградата на панаирния парцел, по време на празничната седмица на практика живеех в лунапарка. Цяла година спестявах за увеселенията пари от подаръци и почасова работа; така че имах по няколко долара за харчене, но като цяло се мотаех наоколо, защото ме омайваха лунапарковците и техния живописен живот.