Дин Кунц - Отвъдни очи

Далеч в морето един танкер се насочваше на север.

Палмите шумоляха зад гърбовете ни.

Две хлапета по бански със смях се втурнаха покрай нас.

По-късно, макар че Рия не задълба повече в тази тема повторих каквото бях казал преди това:

— Кити Дженовезе е мъртва!

Тази нощ, докато будувах редом с Рия в собственото ни легло, си мислех за някои неща, които така и не бях проумял.

Например: таласъмските уродчета в клетката в мазето на Хейвъндал.

Защо таласъмите държаха живи деформираните си деца? Имайки предвид кошерното им поведение и склонността им към брутално жестоки решения, за тях би било естествено да убиват увредените бебета при раждането им. На практика таласъмите бяха създадени да хранят други емоции, освен омразата и достатъчно страх, че да поддържа инстинкта им за оцеляване. И, дявол го взел, техният Творец — човечеството — не им беше дало способност за любов или състрадание, или родителска отговорност. Необясними бяха усилията на таласъмската двойка да запази мутиралото си потомство живо, дори и в окаяните условия в онази клетка.

И още нещо: защо електрическата централа в подземния комплекс беше толкова голяма и произвеждаше сто пъти повече енергия, отколкото някога щеше да потрябва?

Вероятно по време на разпита с пентотал таласъмът не ни беше разказал цялата истина за предназначението на това убежище и не ни беше разкрил грижливо пазените планове на таласъмите. Те определено се запасяваха с всичко, необходимо да преживеят ядрена война. Може би обаче не възнамеряваха след холокоста просто да обикалят руините, да избият оцелелите хора и след това да се самоубият. Може би се осмеляваха да мечтаят как ще ни изтребят, а след това ще си присвоят земята, заменяйки създателите си. Или пък намеренията им бяха твърде странни, за да ги проумея, толкова чужди в обхвата и целите си, колкото и мисловните им процеси бяха чужди на нашите.

Цяла нощ се сражавах с чаршафите.

Два дни по-късно, докато ние с Рия отново се припичахме на плажа, покрай рокендрола изслушахме и обичайния набор от лоши новини. В Занзибар новото комунистическо правителство се кълнеше, че не било измъчвало и убило над хиляда политически затворници, а всъщност ги било пуснало на свобода и им заявило, че могат да се разотидат по домовете си; обаче някак си всичките хиляда се били загубили. Кризата във Виетнам се влошаваше и започваше да се говори, че трябва да се пратят американски войници, за да стабилизират положението. Някъде в Айова един мъж застрелял жена си, трите си деца и двама съседи; полицията го издирваше из целия Среден Запад. В Ню Йорк пак имало бандитско клане. Във Филаделфия (или може би Балтимор) дванайсет загинали в избухнал пожар.

Накрая новините свършиха и радиото ни поднесе „Бийтълс“, „Сюприймс“, „Бийч Бойс“, Мери Уелс, Рой Орбисън, „Дикси Къпс“, Джей Франк Уилсън, Инез Фокс, Елвис, Джан и Дийн, „Ронетс“, „Шърилис“, Джери Лий Луис, Ханк Балард — всичките истински шедьоври, все песни, които са въплъщение на магията. Но някак си не можех да усетя музиката така, както обикновено. В съзнанието ми, скрит под нотите, се долавяше гласът на новинаря, рецитиращ литания от убийства и хаос, катастрофи и война, малко като онази версия на „Тиха Нощ“, която Саймън и Гарфънкъл щяха да запишат след няколко години.

Небето беше даже по-синьо от обикновено. Слънцето никога не е било по-топло, нито бризът от Залива — по-сладък. Но не можех да изцедя никаква радост от насладите на деня.

Гласът на проклетия новинар продължаваше да отеква в съзнанието ми. Не можех да намеря копчето да го изключа.

Тази вечер хапнахме в разкошен малък италиански ресторант. Рия каза, че храната била прекрасна. Пихме твърде много хубаво вино.

После, в леглото, се любихме. Стигнахме до оргазъм. Би трябвало да бъде прекрасно.

На сутринта небето отново бе синьо, слънцето топло, бризът сладък — и отново всичко бе някак си плоско, без радваща текстура.

По време на пикника, който си устроихме за обяд на плажа казах:

— Тя може и да е мъртва, но не бива да бъде забравена.

Преструвайки се на неразбрала, Рия вдигна поглед от пликчето си с картофен чипс и попита:

— Коя?

— Знаеш коя.

— Кити Дженовезе — уточни съпругата ми.

— Да му се не види — казах, — наистина просто ми се ще да си прибера рогцата като охлюв, да ни загърна в безопасността на лунапарка и да си доживеем животите заедно.

— Но не можем?

Поклатих глава и въздъхнах: