Дин Кунц - Отвъдни очи

Така и не избягах с лунапарка, но много години го изучавах с интерес, събирах всичко, което можех да науча по темата. Неизбежно беше да напиша и книга, където действието се върти около лунапарка.

Издател на лимитирани издания предложи да му напиша нещо, което ще бъде много добре илюстрирано. Беше предвидил да наеме за целта Фил Паркс, извънредно талантлив тип, чиято работа ме възхищаваше. Когато научих, че Фил също си има кон на име Бътърмилк и куче на име Шер разбрах, че това е съдба. Добре де, Фил всъщност нямаше кон и кучето му не се казваше Шер, но въпреки това много се вълнувах, че ще работя заедно с него.

Издателят ме помоли да напиша новела от четирийсет хиляди думи, а аз му връчих роман със сто хиляди. Понякога съм лошо момче. Понеже на издателя историята му хареса, той продължи проекта, макар че преглътна с усилие, докато пресмяташе допълнителното оскъпяване на продукта. Фил създаде над трийсет брилянтни илюстрации и „Отвъдни очи“ излезе и за масовия пазар, и като лимитирано, номерирано издание с автограф. Съдържаше материала от Част първа на тази книга, която в момента държите в ръце, с изключение на последните две думи: „което следва“.

Въпреки че книгата беше завършена, не можех да спра да мисля за Слим, Рия, лунапарковците и тяхната война с таласъмите. Впоследствие в изданието с твърди корици, но преди „Бъркли“ да го пуснат с меките корици, продължих разказа с още осемдесет хиляди думи.

След първата публикация, „Отвъдни очи“ постоянно търпи преиздания, което е чудесно и щеше да е източник единствено на щастливи спомени, ако какъвто съм идиот, не се бях съгласил да създам базиран на него телевизионен сериал. Ако сте чели някои от другите послеслови към изданията на моите публикувани от „Бъркли“ книги, сигурно знаете, че за мен Холивуд е димяща катранена яма, а аз съм тромавият бронтозавър, който се мотае малодушно наоколо и вечно нагазва в смрадливия капан.

Този път бях примамен в катрана от продуцент, който не ми изглеждаше нито като гадняр, нито като маниак и фактът, че имаше девет отделни превъплъщения — със седем повече от обикновения продуцент и с четири по-малко от средностатистическия режисьор — ми се стори нещо, с което лесно мога да се справя. И наистина, харесвах всичките му превъплъщения с изключение на преродената душа Виола, която се кълнеше, че е била любовница на Наполеон и отровителка на свещеници във Франция през XIX в.

Докато развивахме стратегията откъде да подхванем различните мрежи, с продуцента имахме само две сериозни разминавания — първото беше, че той искаше Рия Рейнс да не е концесионерка от лунапарка, както е в романа, а вместо това да стане стриптийзьорка от представленията с пички. Продуцентът разполагаше с подходяща за ролята млада актриса, която, както се изрази той, „имала такъв балкон, че ще хвърли сянка в Япония, ако се изправи на плажа в Малибу по изгрев“. Ако изпълнителката на главната ни роля се окажеше всъщност така добре надарена, по-голямата част от бюджета ни за всяка серия щеше да отива за сложното осветление, което да попречи останалите изпълнители в сериала да са постоянно в мамарно затъмнение. Чудех се как успява такова момиче да се приближи достатъчно до масата, че да стигне до храната и дали ръцете й не изглеждат непропорционални на гръдта, досущ като ръчичките на тиранозавър рекс, които са маломерни спрямо главата му. Сънувах няколко кошмара по този повод и се смятам за късметлия, че така и не срещнах горката жена.

След само няколко седмици обсъждане спечелих и Рия си остана концесионерка, а продуцентът се захвана да спори, че Слим, освен че има необичайно шесто чувство, непременно трябва да бъде и майстор на кунгфу. За щастие го бях изтощил в спора за стриптийзьорката, така че се предаде по въпроса за кунгфу Слим само след седмица обсъждане — и след като го гръмнах в крака. Добре де, не съм му стрелял в краката — но наистина много ми се искаше.

След като проведохме редица срещи с разни мрежи и големи кабелни канали, ние се сдобихме с двама заинтересовани купувачи. Действието в книгата се развиваше през 1963-та, годината на убийството на Джон Кенеди, но ние с продуцента се бяхме споразумели, че заради допълнителните разходи, които този конкретен период носеше на продукцията, ще преместим действието в настоящето. И двете мрежи имаха такова условие, но освен това искаха и да изхвърлим фоновия лунапарк, понеже бил „остарял“.

На повторната среща човекът от едната мрежа — нека го наречем Глупчото, макар че не се казваше така — искаше сериалът да се развива в цирка. Това обърка продуцента ми, който рече: