Дин Кунц - Отвъдни очи

От пламъка на съзнанието към мрака на нечувствителността, въртейки се като мушица между двете, постепенно губех все повече сили, мислите ми се замъгляваха и ми ставаше все по-горещо. Събудих се, седнал опрян в каменната стена на тунел, притиснал Рия в обятията си, просмукан с пот. Косата ми бе полепнала по челото, а очите ме смъдяха от солените ручейчета, които се стичаха от челото и слепоочията ми. Потта течеше от веждите ми, от носа, ушите, брадичката, челюстта. Сякаш бях влязъл да плувам, както съм с дрехите. Беше ми по-горещо, отколкото някога ми е ставало на плажа във Флорида, но жегата бълваше изцяло изотвътре — в мен имах пещ, ярко слънце бе затворено в гръдния ми кош.

Когато се съвзех следващия път, все още ми беше горещо — ужасно горещо, — но треперех неудържимо, беше ми горещо и студено едновременно. Когато избликваше от мен, потта беше практически на точката на кипене, но след това все едно замръзваше на мига върху кожата ми.

Опитвах се да отклоня мислите си от собствените си мъки и се стараех да се съсредоточа върху Рия и да си възвърна чудните сила и издръжливост, които бях изгубил. Оглеждайки жена си, вече не успявах да открия пулс на слепоочията й, на гърлото или на китките. Кожата й ми се струваше по-студена отпреди. Когато трескаво вдигнах единия й клепач, ми се стори, че има нещо различно в окото отдолу — ужасяваща празнота.

— О, не! — възкликнах и отново потърсих пулса й. — Не, не, Рия, моля те, не… — но въпреки всичко не успявах да открия сърцебиене. — Дявол го взел, не! — притиснах я към себе си, притиснах я силно, сякаш можех да спра Смъртта да я откъсне от прегръдката ми. Люлеех я като дете, говорех й и й казвах, че всичко ще се оправи, ще е идеално, ще лежим на плажа отново и ще се любим пак и ще се смеем, и че ще сме заедно дълго, много дълго време.

Сетих се за фината, но паранормална способност на майка ми да смесва различни билки в лечебни отвари и настойки. Същите растения нямаха никаква медицинска стойност, когато ги използваха други хора. Лечебната сила се криеше в майка ми — не в смлените листа, кора, плодове или корени и цветчета, с които тя работеше. Всички ние в семейство Станфиъс имахме специални дарби, странни хромозоми се бяха вплели тук и там в генетичната ни верига. Ако майка ми можеше да лекува, защо да не мога и аз, дявол го взел? Защо съм прокълнат с отвъдни очи, когато Бог е могъл с лекота да ме благослови с лекуващи ръце? Защо бях обречен само да виждам таласъми и предстоящи нещастия, видения на смърт и катастрофи? Ако майка ми можеше да лекува, защо да не мога и аз? И след като бях несъмнено най-надареният от всички в рода на Станфиъс, защо не можех да лекувам болните дори по-добре от мама?

Стиснал здраво Рия в прегръдките си, полюшвайки я както човек люлее бебе, аз си пожелах тя да живее. Настоях смъртта да се оттегли. Спорех с този тъмен призрак, опитвах се да му угодя, да го убедя, използвах всички възможни доводи и възражения, после го молех, но молбите ми скоро се обърнаха в горчиви утвърждения; накрая го заплашвах, сякаш има на този свят нещо, с което може да бъде заплашена Смъртта. Луда работа. Бях полудял. Бях се побъркал от треската, но се бях побъркал и от мъка. През ръцете и раменете си се опитвах да вдъхна на Рия от собствения си живот, мъчех се да го излея от мен и да го пресипя в нея, както човек сипва вода от кана в чаша. Наум си я представях жива и усмихната, след това стисках зъби и челюсти, и затаявах дъх, и се стремях този образ да стане реалност, напъвах се толкова здраво в тази странна задача, че припаднах отново.

След това треската, мъката и изтощението се съюзиха да ме отнесат по-дълбоко в царството на непоследователността, където властвах. Понякога се улавях, че се опитвам да лекувам Рия, а понякога — че й пея тихо, най-вече песни на Бъди Холи, с текстове странно изкривени от делириума. Понякога бръщолевех реплики от диалога на старите филми за Тенекиения човек с Уилям Пауъл и Мирна Лой, които и двамата толкова обичахме, а понякога монологът се състоеше просто от запомнени късчета и думи от разговори, които сме водили в мигове на нежност и любов. Редувах гнева към Господ и благословията за него, горчиво го обвинявах в космически садизъм в един момент и секунди по-късно плачливо му напомнях за славата му на милостиво божество. Ругаех и псувах, умолявах и увещавах, молех се и проклинах, потях се и треперех, но преди всичко плачех. Спомням си как си мислех, че сълзите ми биха могли да излекуват Рия и да я върнат. Лудост.