Дин Кунц - Отвъдни очи

Следващият прозорец също гледаше към дневната.

Не видях никого. Не чух никого. Просто многогласният вятър.

На третия прозорец се показа трапезария.

Празна.

Пристъпихме странешком през вкоравения сняг.

Вътре в къщата изпищя жена.

Нещо издумка и се строши.

С ъгълчето на окото си мернах Рия да вдига желязното си оръжие.

Четвъртият и последен прозорец от тази страна на къщата надничаше в странно гола стая, около дванайсет на дванайсет фута; вътре имаше само един предмет, липсваха декорации и картини; бежовите стени и таван бяха нашарени и изпръскани с ръждивокафяви петна; петносаният сив линолеум на пода беше дори по-силно обезцветен от стените. Стаята сякаш не принадлежеше на същата къща с чистите и подредени дневна и трапезария.

Този прозорец, покрит със скреж по ръбовете, беше по-добре скрит със завеси от останалите, така че разполагах само с тясна цепнатина, през която да проуча стаята отвъд. Успях обаче да обгърна около седемдесет процента от стаята, притиснал лице към стъклото и възползвайки се изцяло от процепа между брокатните платна — видях включително и червенокосата. Спасена от угасналата си кола, съблечена гола, сега тя седеше на лишено от възглавница дървено кресло с решетъчна облегалка, зад перилата на която бяха извити заключените й в белезници ръце. Жената се намираше достатъчно близо да видя мрежата от сини вени под бледата й кожа — и неравната текстура на настръхналата й плът. Ококорена и с подивял, ужасен поглед, тя се бе втренчила в нещо, което завесите ми пречеха да съзра.

Ново тупване. Стената на къщата потрепери, сякаш срещу нея е било запратено нещо тежко.

Разнесе се странен писък. Този път не беше вятърът. Разпознах го незабавно — пронизителният вик на ядосан таласъм.

Рия явно също го разпозна, защото тихичко изсъска от отвращение.

В необзаведената стая пред очите ми се появи представител на демонския род, който изхвърча от невидим ъгъл. Беше приключил метаморфозата си и вече не се криеше в човешкия си костюм, но знаех, че това е полицаят, когото бяхме преследвали. На четири крака чудовището се движеше с типичната изнервяща грация на таласъмите, на каквато грубите им ръце и рамене и бедра — възлести, сякаш са с деформирани кости — изглеждаха неспособни. Злата кучешка глава бе сведена ниско. Грозилището беше оголило острите си, змийски зъби. Раздвоеният му петнист език се плъзна отвратително напред-назад между черните чакълени устни. Свинските очички, червени и сияйни и пълни с омраза, през цялото време бяха втренчени в безпомощната жена, която, ако съдим по вида й, се крепеше на тънкия ръб на лудостта.

Внезапно таласъмът се метна встрани от нея и препусна през стаята, все още на четири крака, сякаш възнамеряваше да се забие с главата напред в стената. За мое изумление, вместо това чудовището се покатери нагоре, бързо като хлебарка прелази по протежение на стаята чак до тавана, зави на ъгъла със съседната стена, прекоси половината дължина на този участък и отново се спусна на линолеума, като най-сетне спря пред вързаната жена и се изправи на задните си крайници.

Зимата се пресегна в мен и изтръгна топлината от кръвта ми. Знаех, че таласъмите са по-бързи и по-пъргави от повечето човешки същества — поне от онези, които не притежаваха паранормални способности, — но никога не бях ставал свидетел на подобно изпълнение; вероятно защото рядко виждах зверовете в уюта на собствения им дом, където нищо не им пречеше да се катерят по стените най-редовно. А в случаите, когато бях убивал техни роднини, обикновено го правех бързо, като не им давах възможност да избягат от хватката ми по стените и таваните.

Бях си мислел, че знам всичко за таласъмите, но сега успяха да ме изненадат за пореден път. Това ме изнерви и ме депресира, защото не можех да не се запитам какви други скрити таланти могат да имат враговете ми. Още една подобна изненада, стоварена на главата ми в неподходящ момент, можеше да означава смъртта ми. Бях сериозно и дълбоко изплашен.

Не ме втрисаше само от стряскащата способност на таласъма да се катери по стените като гущер — бях уплашен също така и за жената, прикована към креслото с решетъчната облегалка. При слизането си от тавана и изправянето на задни крака таласъмът бе разкрил нещо друго, което никога не бях виждал — ужасяващ фалос с дължина близо фут, щръкнал напред от люспестата, отпусната торбичка, в която явно се криеше в отпуснато състояние; беше закривен като ятаган, дебел и зловещо наръбен.