Дин Кунц - Отвъдни очи

— Слим, на по-съществена мисия сме от спасяването на един живот. Не можем да рискуваме, просто защото…

— Налага се. Ако го оставим да си кара нататък, като знаем, че той ще убие невинен човек тази нощ…

Полицаят ни подмина и се насочи на изток по „Дънканън“.

Отказвайки да последва тази кола, Рия отвърна:

— Слушай, спирането на едно убийство е все едно да се опитващ да запушиш с парче дъвка голяма дупка в язовирна стена. По-добре да се прикриваме и да се занимаваме с проучванията си, да открием как можем да ударим по цялата таласъмска мрежа тук…

— Кити Дженовезе — отвърнах.

Рия се втренчи в мен.

— Не забравяй за Кити Дженовезе! — напомних й.

Тя примигна. Потрепери. Въздъхна. Включи колата на скорост и колебливо последва полицая.

Ченгето се повъртя през ширналите се квартали с овехтели къщи: напукани тротоари, пропаднали стълбища, счупени перила на верандите, състарени и обветрени стени. Ако имаха гласове, тези постройки щяха да стенат, да въздишат горчиво, да хъхрят, да кашлят и вяло да се оплакват от несправедливостта на времето.

Следвахме патрулната дискретно.

По-рано същия ден, след като с Рия подписахме договора за наем, в един сервиз на „Гълф“ купихме вериги за колата. Стоманените брънки дрънчаха и потракваха и, на по-висока скорост, пееха пронизително. От време на време зимната утайка хрущеше под подсилените ни гуми.

Ченгето мина полека покрай няколко затворени магазина — авточасти, гумаджийница, изоставен автосервиз, книги втора ръка — и с особено силния прожектор на патрулката святкаше по протежение на тъмните фасади на сградите — в търсене на потенциални крадци без съмнение, но успя да стресне само няколко безплътни сенки, които се вихреха и скачаха, и изчезваха в ослепителния лъч.

Придържахме се на поне пресечка зад него, като го оставяхме да завива и да изчезва от полезрението ни за дълги секунди, тъй че да не забележи, че непрекъснато го следва една и съща кола.

След известно време, недалеч от кръстовището на „Ист Дънканън Роуд“ и „Епъл Лейн“, пътят на таласъма пресече този на шофьор в затруднение, паркирал на банкета и целунал леко снежна купчина. Счупената кола беше четиригодишен зелен „Понтиак“, накичен с пола от пътна мръсотия, на места по задната му броня висяха къси, затъпени и кални ледени шушулки. Номерата бяха от Ню Йорк — подробност, която потвърди усещането ми, че това ще е мястото, на което ченгето ще намери жертвата си. В крайна сметка, всеки преминаващ през Йонтсдаун пътешественик от някое далечно място щеше да е безопасна и лесна плячка, понеже нямаше начин да се докаже, че е изчезнал в този град, а не някъде другаде по пътя си.

Патрулката отби на банкета и спря зад обездвижения „Понтиак“.

— Карай нататък — казах на Рия.

Пред понтиака стоеше привлекателна червенокоса дама, на около трийсет години, с високи до коленете ботуши и джинси и дълго до коленете сиво палто. Дъхът й се стелеше леден в смразяващия въздух. Вдигнала капака, шофьорката надничаше изпитателно в пространството за двигателя. Макар че си беше свалила едната ръкавица, не изглеждаше да знае какво да прави с бледата ръка, която беше разголила — пресегна се колебливо към нещо под капака, след това се отдръпна объркано.

Очевидно се надяваше на съдействие и погледна към нас, когато забавихме на кръстовището.

Само за част от секундата там, където би трябвало да се намира лицето на жената, видях безок скелет. В кокалестите му очни ябълки сякаш се криеше голяма дълбина; бяха бездънни.

Примигнах.

За отвъдните ми очи устата и ноздрите й бяха все едно пълни с гъмжило от червеи.

Примигнах отново.

Видението отмина, ние също.

Жената щеше да умре тази нощ — освен ако не направехме нещо да й помогнем.

На ъгъла на следващата пресечка имаше бар-ресторант, последното осветено място преди „Дънканън Роуд“ да се издигне към въглищно-черните, обрасли с дървета хълмове, които обхващаха Йонтсдаун от три страни. Рия вкара комбито ни на паркинга, намести го до един пикап с твърд капак на каросерията и угаси фаровете. От запад ъгълът на ресторантския парцел бе маркиран от масивна ела и от мястото си надничахме на запад под най-ниските й клони. Имахме видимост към ъгъла на „Дънканън“ и „Епъл Лейн“ една пряка зад нас. Патрулният таласъм вече стоеше пред понтиака редом с червенокосата с дългото палто и на пръв поглед досущ приличаше на спасител на изпаднала в беда дама.