Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия паркира успоредно на банкета на двеста метра от черния път, на място, където общинските снегорини бяха събрали високи купчини от сняг, разчиствайки широко пространство, за да осигурят място за обратен завой.

Когато слязохме от колата, открихме, че нощта е станала по-студена, отколкото при посещението ни в супермаркета в града. Влажен вятър се спускаше от най-високите върхове на Апалачите, но човек оставаше с усещането, че идва от по-северни зони, като например мрачната канадска тундра или полетата от арктически лед; имаше остра, чиста и озонова миризма с полярен произход. И двамата с Рия носехме велурени якета с имитация на кожена подплата, ръкавици и дебели ботуши. Но въпреки това ни беше студено.

Рия отвори задната врата на комбито. Вдигна панела на пода, който прикриваше гнездото на резервната гума и извади оттам заостреното желязо с форма на ръжен, което от едната страна имаше тесла, а от другата — ключ за гуми. Премери го, изпитвайки тежестта и баланса му. Когато ме видя, че я зяпам, каза:

— Е, ти си имаш твоя нож, а сега аз имам това !

Стигнахме до алеята, в която бе завила патрулката. Образуваният от надвиснали над нас дървета тунел беше черен и негостоприемен като прохода към Къща на смеха в лунапарк. Редом с Рия плътно до себе си закрачих по тясното черно пътче с надеждата очите ми скоро да се приспособят към по-плътния сумрак под клонака и нащрек заради вероятността от засада.

Под ботушите ни хрущяха буци замръзнала пръст и малки парченца гнил лед.

Вятърът стенеше в по-високите клони на дърветата. По-ниските шумоляха, дращеха и тихо пукаха. Мъртвите дървета сякаш имитираха живот.

Не чувах звука от двигателя на черно-бялата патрулка. Очевидно беше спряла някъде пред нас.

Когато изминахме около четвърт миля, тръгнах по-бързо, след това се затичах — не защото можех вече да виждам по-добре (макар че наистина можех), а защото внезапно ме обзе усещането, че младата червенокоска може и да не разполага с много време в резерв. Рия не задаваше въпроси, а също ускори и се затича редом с мен.

Черният път трябва да беше около половин миля дълъг и когато излязохме от сгушените дървета на покрита със сняг поляна, където нощта бе маргинално по-ярка, ние се озовахме на петдесет ярда от двуетажна бяла къща. В повечето прозорци на първия етаж грееше светлина. Поне в тъмното сградата изглеждаше добре поддържана. На предната веранда също светеше, разкривайки орнаментирано — почти в стил рококо — перило с дялани подпори. Спретнати тъмни кепенци прикриваха прозорците. От тухления комин се издигаше струйка дим, подгонвана на запад от вятъра.

Патрулката беше паркирана пред къщата.

Не видях следа от ченгето и червенокоската.

Задъхани, двамата с Рия спряхме на няколко крачки навътре в поляната, където стройните редици тъмни дървета все пак осигуряваха прикритие, правейки ни невидими за всеки, който би надникнал през прозорец на къщата.

На шейсет или седемдесет ярда вдясно на постройката имаше голям хамбар с къдрава копа бляскав сняг, извита около долните ръбове на заострения му покрив. Изглеждаше не на място тук, сред хълмовете, където земята със сигурност бе твърде стръмна и камениста за фермерство. След това, в мрака, видях нарисуван над двойните му врати надпис: САЙДЕРДЖИЙНИЦАТА НА КЕЛИ. А на склона зад къщата всички дървета бяха подредени като войници на парадно поле — бойно каре, едва видимо сред покрития със сняг склон: овощна градина.

Приклекнах и извадих ножа от ботуша си.

— Дали да не изчакаш тук? — попитах Рия.

— Глупости.

Знаех, че отговорът й ще бъде такъв, и сърцето ми се стопли от нейната предвидима храброст и от желанието й да остане до мен дори в мигове на опасност.

Изприпкахме по края на изгребаната пътека, тихи като мишоци и бързи като тях, приведохме се, за да се възползваме от прикритието на купчините стар и мръсен сняг, и след секунди стигнахме до къщата. Когато стъпихме на моравата, бяхме принудени да намалим скоростта си. Снегът бе образувал кора, която пукаше под краката и вдигаше неприятно много шум; но ако стъпвахме достатъчно стабилно и бавно, успявахме да намалим пращенето до приглушено щрак-хрус-пук, което вероятно не се чуваше от обитателите на къщата. Сега хапливият вятър — свирещ и дърдорещ, и подсмърчащ в клонака — ни беше по-скоро съюзник, отколкото враг.

Прокраднахме се по протежение на стената.

На първия прозорец, през запълващото пространството между по-тежките завеси тънко перде, видях дневна: камина с окадени тухли, с плоча и часовник на нея, колониални мебели, лакиран боров под, парцалени черги, принтове на Бабчето Моузис 6, окачени на бледите, раирани тапети.