Дин Кунц - Отвъдни очи

Продължихме проучванията си и се върнахме към намотките микрофилми и хартиените издания на ежедневния „Реджистър“. Освен много други факти научихме и че братът на Клаус Оркенуолд — Йенсен Оркенуолд — притежава една трета от „Лайтнинг Коул Къмпани“. Другите партньори — всички те притежатели на по една трета — бяха човек на име Ансън Корди, който беше също и издател и редактор на единствения градски вестник, и кметът Албърт Спекторски — червендалестият политик, с когото се бях срещнал миналото лято, когато дойдох в града с Желето Джордан на мисия като уредник на лунапарка. Паяжината на таласъмската власт бе ясна — и, както и бях подозирал, центърът на тази паяжина май се оказваше „Лайтнинг Коул Къмпани“.

Когато с Рия най-сетне приключихме с проучването си в библиотеката, рискувахме да посетим Публичния регистър в мазето на общината в съседство. Там гъмжеше от таласъми, макар че чиновниците в самия регистър, които не заемаха позиции на същинска власт, бяха обикновени човешки същества. Там преровихме големите книги за поземлена собственост и, по-скоро за да задоволим любопитството си, отколкото по някаква друга причина, потвърдихме онова, което вече подозирахме: къщата на „Епъл Лейн“, в която бяха загинали Пенфийлдови и която сега наемахме, принадлежеше на Клаус Оркенуолд — новият полицейски началник на Йонтсдаун. Той беше наследил имота от Дора Пенфийлд… след като я беше убил заедно с децата й.

Нашият хазяин, в чиято къща планирахме революция срещу демонския род, беше един от тях .

Тук отново съзрях загадъчната връзка — сякаш имаше такова нещо като съдба, и сякаш нашата неизбежна съдба включваше дълбоко и вероятно смъртоносно обвързване с Йонтсдаун и таласъмския елит.

Вечеряхме рано в града, напазарувахме и се насочихме към „Епъл Лейн“ малко след падането на нощта, караше Рия.

По време на вечерята бяхме обсъждали дали е разумно да потърсим нова щабквартира, която да не е собственост на таласъм. Но бяхме решили, че ще привлечем повече внимание към себе си като изоставим къщата, след като сме платили наема в аванс и че ще си останем там. Животът на такова зачернено място вероятно изискваше повече внимание и предпазливост, но ние вярвахме, че ще сме в безопасност — или поне в такава безопасност, в каквато бихме били навсякъде другаде в града.

Все още си спомнях притеснението, което ме изпълни при последното ни посещение в къщата, но приписвах колебанията си на напрегнатите си нерви и на адреналиновото изтощение. Въпреки че къщата ме притесняваше, нямах никакви предчувствия, че ще се поставим в опасност, като се настаним да живеем там.

Намирахме се на „Ист Дънканън Роуд“, на две мили от отбивката за „Епъл Лейн“, когато минахме на зелено при един светофар и видяхме патрулка на йонтсдаунската полиция, спряла на червено от дясната ни страна. Живачна улична лампа хвърляше леко пурпурни лъчи през мръсното предно стъкло на тази кола и осигуряваше точно нужното осветление да забележа, че полицаят зад волана е таласъм. Омразното, демонично лице смътно се различаваше под човешката маскировка.

При все това обаче, със специалното си зрение видях и нещо друго, което за момент ме остави без дъх. Рия бе изминала почти половин пресечка, преди да успея да кажа:

— Спри тук!

— Какво?

— Бързо! Отбий на банкета. Спри. Угаси фаровете.

Тя стори както бях заръчал.

— Какво има?

На сърцето ми сякаш му бяха поникнали крила, които размахваше и кръжеше бясно в гърдите ми.

— Онова ченге на кръстовището — казах.

— Забелязах го — отвърна Рия. — Таласъм.

Обърнах по-удобно огледалото за задно виждане и забелязах, че светлините на светофара зад нас още не са се сменили. Полицейската кола все тъй чакаше на ъгъла.

Обясних:

— Трябва да го спрем!

— Ченгето ли?

— Да.

— Да го спрем… да не стори какво?

— Да не убие — отвърнах. — Кани се да убие някого.

— Те всички се канят да убиват някого — възрази Рия. — С това се занимават през цялото време.

— Не. Имам предвид… тази нощ. Ще убие някого тази нощ.

— Сигурен ли си?

— Скоро. Съвсем скоро.

— Кого?

— Не знам. Мисля, че и той още не знае. Но не след дълго, след час или по-малко, ще се натъкне на… възможност. И ще я използва!

Зад нас светофарът примигна в жълто, после светна червено. В същото време в другата посока грейна зеленото, тъй че полицейската кола зави на ъгъла и се насочи към нас.

— Последвай го — казах на Рия. — Но, за Бога, не твърде отблизо. Не трябва да допускаме да осъзнае, че е под наблюдение!