Дин Кунц - Отвъдни очи

— Оставихме пистолетите в къщата — отбеляза Рия.

— Не мислехме, че войната вече е започнала. Но след тази вечер и двамата няма да излизаме от къщи без пистолет — заявих треперливо, все още изнервен от гледката на пълния с червеи череп.

— Да, но точно сега — отбеляза Рия — нямаме оръжия.

— Разполагам с ножа си — отвърнах и потупах ботуша си там, където бе скрито острието.

— Не е кой знае какво.

— И това ще свърши работа.

— Може би.

На кръстовището червенокосата влизаше в патрулната кола, несъмнено облекчена да разполага със съдействието на усмихнат и любезен полицай.

Подминаха ни няколко коли с фарове, отразяващи се в ивици сняг, парчета лед и кристали от пътна сол на тротоара. Като цяло обаче движението по „Дънканън“ беше слабо — намирахме се в западащ край на града и беше достатъчно късно, та трафикът от и към мините, в планината практически да е приключил за днес. В момента шосето беше празно, като изключим полицейската кола, която се отдели от банкета и тръгна към нас.

— Приготви се отново да го последваш — казах на Рия.

Тя включи колата на скорост, но все още не бе пуснала фаровете.

Превихме се на седалките си, едва подали глави над таблото. Гледахме ченгето, все едно бяхме двойка предпазливи флоридски пясъчни раци с очи на стъбълца, които едва надничат над повърхността на плажа.

Когато патрулната кола ни подмина, съпроводена от скърцането и ритмичното цъкане на собствените си вериги на гумите, видяхме, че кара униформеният таласъм. Червенокосата не се виждаше. Тя се беше качила на предната седалка до шофьора; това поне го бяхме видели. Но сега не се забелязваше никъде.

— Къде е тя? — попита Рия.

— Последната кола по „Дънканън“ ги подмина точно след като момичето се качи при ченгето. Нямаше кой да ги види и се обзалагам, че копелето е зърнало своя шанс и го е хванало здраво. Сигурно й е сложил белезници и я е превел напред на седалката. Може дори да я е праснал с палката си и да я е съборил в безсъзнание.

— Може вече да е мъртва — предположи Рия.

— Не — отвърнах. — Давай. Следвай ги! Той не би я убил толкова лесно, не и ако може да я заведе някъде на уединено място и да я ликвидира бавно. Ето на какво се радват, ако успеят да го уредят — смъртта да настъпва полечка, а не набързо.

Когато Рия изкара комбито от паркинга на ресторанта, патрулната кола почти беше изчезнала по „Дънканън“. Далеч пред нас червените й светлини се издигаха, издигаха, издигаха и за момент ми се стори, че са увиснали в най-тъмното високо над нас — а след това изчезнаха над билото на хълма. Не ни следваха други коли. Рия настъпи газта и колата ускори с накъсано, твърдо стакато на веригите по макадама. Втурнахме се след патрулната с най-високата възможна скорост по двулентовия междуградски път.

Докато следвахме издигащия се склон, от двете ни страни плътно надвисваха едва видими борове и кедри — смътно заплашителни привидения, загърнати в своите роби и шалове от вечнозелени игли.

Въпреки че скоро се приближихме на по-малко от четвърт миля от полицейската кола, не се притеснявахме, че ченгето-таласъм ще ни забележи. В тези хълмисти земи пътят криволичеше като пияна змия, тъй че патрулната рядко попадаше в полезрението ни за повече от няколко секунди, което пък означаваше, че за шофьора й сме само далечен чифт фарове и е слабо вероятно да ни възприеме като опасност. На всяка измината миля вероятно около половин дузина черни пътища — повечето пръстени, някои насипани с чакъл и само няколко павирани с макадам — се отклоняваха встрани между покритите с лед дървета, вероятно водейки към невидими за нас къщи, понеже на повечето разклонения стърчаха пощенски кутии на кол. Когато бяхме изминали четири или пет мили, изкачихме стръмен склон и видяхме патрулката под нас да намалява до мравешко пълзене, докато завиваше в поредната подобна алея. Без да намаляваме скорост, преструвайки се, че изобщо не ни интересува, подминахме разклонението, където върху сивата пощенска кутия на ръка бе написано ХЕЙВЪНДАЛ. Когато надзърнах в тунела от вечнозелени дървета покрай кутията, видях стоповете бързо да изчезват в закътания мрак тъй идеален и дълбок, че за миг сетивото ми за разстояние и пространствено разположение (и моето равновесие) се отдръпнаха, объркани: буквално ми се струваше, че вися във въздуха, а патрулката на ченгето се движи по повърхността на земята, но право надолу в пръстта под мен, копаейки към центъра на планетата.