Дин Кунц - Отвъдни очи

— Ако не аз, то кой? — продумах нещастно.

— Таласъмите — отвърна Рия. — Демонските изчадия. И, в Божието име, ще ги накараме да си платят за Демброу заедно с всичко друго!

Думите и пламът й ме накараха да се почувствам малко (макар и не особено) по-добре.

Сухотата на книгите — която изникваше в представите благодарение на хрущенето, с което някакъв невидим читател прелистваше твърдите страници на един скрит остров — се предаде и на мен. Докато мислех за Уолтър Демброу, изкупил със смъртта си моите грехове, сърцето ми сякаш се спаружи. Бях пламнал с температура и пресъхнала уста и когато си прочистих гърлото, се чу хъхрене.

Зачетохме по-нататък и открихме, че Келско е бил заменен от нов началник на полицията, чието име бе шокиращо познато: Оркенуолд, Клаус Оркенуолд. Той беше таласъмът, посетил някога именно къщата, която наемахме на „Епъл Лейн“ и в която бе живяла зълва му. Заради едното удоволствие я беше измъчвал и разчленил, след това я беше натъпкал в котела — а накрая пак там след нея бяха заминали и двете й деца. Бях видял тези кървави престъпления с отвъдното си зрение, когато Джим Гарууд настоя да ни заведе в смърдящото на мухъл мазе; после, в колата, бях разказал на Рия за разстройващите си видения. Сега се взирахме един в друг с изненада и притеснение, чудейки се какво ли е значението на това съвпадение.

Както вече съм казвал, от време на време ме връхлитат мрачни пристъпи, по време на които вярвам, че светът несъмнено е безсмислен сбор от случайни събития и реакции, където животът няма стойностна цел, всичко е празнота и пепел и безцелна жестокост. В такова настроение съм като интелектуален брат на чернодумния автор на „Еклесиаст“.

Днес изобщо не бях изпаднал в подобно настроение.

В други случаи, когато съм в по-духовно — ако и да не е по-добро състояние, — виждам в битието ни странни и очарователни мотиви, които не мога да разбера, хвърлям окуражителни погледи към щателно подредена вселена, в която нищо от случващото се не е случайно. С отвъдните си очи смътно възприемам пътеводна сила, по-висш порядък интелект, който има някаква полза от нас — може би ни е поставил важна цел. Долавям наличие на подредба , макар че точната й природа и смисъл си остават за мен пълна загадка.

Днес бях в именно такова настроение.

Ние с Рия не се бяхме върнали в Йонтсдаун по свое собствено желание. Било ни е писано да дойдем пак, за да се разправим с Оркенуолд — или със системата, която той въплъщаваше.

Във възхитена статия за Оркенуолд репортерът на „Реджистър“ пишеше за смелостта, проявена от полицая при преодоляването на няколко лични трагедии. Беше се омъжил за вдовица с три деца — Маги Уолш, с моминско име Пенфийлд — и след две години от брак, смятан навред за благословено щастлив — бе изгубил жена си и осиновените си деца във внезапен пожар, помел къщата една нощ, докато Оркенуолд бил дежурен. Огънят горял толкова силно, че от семейството останали само кости.

И двамата с Рия не си дадохме труд да изразяваме мнение, че пожарът не е бил случайност и че ако телата не са били изпепелени в огъня, всеки честен съдебен лекар би открил доказателства за брутални наранявания, несвързани с пожара.

Месец след тази трагедия се случила втора — партньорът по патрулка и шурей на Оркенуолд, Тим Пенфийлд, бил застрелян и убит от крадец в склад; веднага след това насилникът паднал удобна жертва на куршума на Клаус.

И двамата с Рия не споменахме очевидното: че шуреят на Клаус Оркенуолд не е бил таласъм и по някаква причина е започнал да подозира, че партньорът му е убил Маги и трите й деца, заради което Оркенуолд е замислил да го убие.

„Реджистър“ цитираше Оркенуолд да казва в онзи момент: „Наистина не знам дали мога да продължа с работата в полицията. Той не ми беше просто шурей. Беше ми партньор, най-добрият ми приятел — най-добрият приятел, който някога съм имал, и само колко ми се иска аз да бях застрелян и убит на негово място!“ Беше изнесъл превъзходно представление, като се има предвид, че Оркенуолд несъмнено бе гръмнал не само партньора си, но и някакъв невинен зяпач, върху когото хитро бе хвърлил вината. Предсказуемо бързото му връщане на работа бе смятано за пореден знак за смелостта и чувството му на отговорност.

Присвита пред четеца за микрофилми, Рия се обгърна с ръце и потрепери.

Нямаше нужда да питам за причината за полазилите я тръпки.

Потрих студените си ръце една в друга.

Зимен вятър с лъвски глас ревеше и пищеше по котешки срещу високите, тесни и мътни прозорци на библиотеката, но звукът му не можеше да ни вцепени повече, отколкото вече се бяхме смръзнали.