Дин Кунц - Отвъдни очи

— Слим!

— Тук съм.

— О, Боже!

— Просто сън!

Отново се прегърнахме.

— Тунелът — каза Рия.

— Аз също.

— И вече знам какво е.

— Аз също.

— Мина.

— Да.

— Мина за въглища.

— Да.

— На „Лайтнинг Коул Къмпани“.

— Да.

— Бяхме там.

— Дълбоко под земята — казах.

— И таласъмите знаеха, че сме наоколо.

— Те ни преследваха.

— И нямаше откъде да се измъкнем — завърши Рия и потрепери.

И двамата замлъкнахме.

В далечината: виещо куче. И от време на време дочувахме накъсани парчета от друг разнасян от вятъра звук, който би могъл да е агонизиращият плач на жена.

След време Рия каза:

— Страх ме е.

— Знам — промърморих тихо и я притиснах още по-здраво към себе си. — Знам. Знам!

На следващата сутрин, в петък, наехме къща на „Епъл Лейн“, в предградие кажи-речи извън градската черта, в омърляното подножие на древните източни планини, недалеч от най-големите въгледобивни мини на окръга. Къщата беше отдалечена на повече от двеста ярда от улицата, намираше се в края на посипана с чакъл алея, вкочанена от лед и задавена със сняг. Агентът от фирмата за недвижими имоти ни посъветва да си вземем вериги за гумите, каквито имаше и той. Дърветата — най-вече борове и смърчове, но имаше и доста оголени от зимата кленове и брези, и лаврови дървета — се спускаха от стръмните склонове над нас и ограждаха от три страни скрития под бяло наметало зимен двор. В този мрачен, сив ден нямаше пряка слънчева светлина да опипва в периметъра на гората; следователно обезпокоително дълбок мрак започваше незабавно отвъд линията на дърветата и изпълваше горите накъдето и да погледнех, все едно нощта, кондензирана, бе потърсила прикритие там при възхода на утрото. Къщата, която се даваше обзаведена, приютяваше в двуетажната си шперплатова черупка три малки спални, една баня, дневна, трапезария и кухня, всичко това под покрив от асфалтови плочи — и клечеше над мрачно, влажно мазе с нисък таван, в което се намираше нафтов котел за отопление.

В тази подземна пещера се бяха случвали потресаващи извращения. С шестото си чувство долових екстрасензорни остатъци от мъчения, болка, убийство, лудост и диващина в мига, когато агентът по недвижими имоти, Джим Гарууд, отвори вратата в горния край на стълбите. Злото се надигна нагоре, пулсиращо и тъмно, като кръв от рана. Не изпитвах желание да се спускам на това отвратително място.

Но Джим Гарууд, разговорлив и открит мъж на средна възраст с крехко телосложение, искаше да погледнем отблизо котела и да ни инструктира как да боравим с него, и не се сещах как да му откажа, без да събудя любопитството му. Колебливо го последвах с Рия надолу в тази яма на човешкото страдание, стиснал здраво дървения парапет на стълбите и опитвайки се да не се задавя от смрадта на кръв, повръщано и горяща плът, която надушвах само аз — застояли миризми от друго време. В подножието на стълбите тръгнах с много внимателни стъпки, за да не се олюлея от ужаса на отдавнашни събития, които за мен на практика се случваха в момента.

Гарууд сочеше бюфетите и лавиците, подредени по протежение на едната стена, без да забелязва миризмата на смърт, която долавях аз и дори без да споменава сегашните неприятни миризми — мухъл в различни форми — каза:

— Тук долу има предостатъчно място за съхранение.

— Виждам — отвърна Рия.

Това, което аз виждах, беше кървяща и ужасена жена, гола и прикована за котел на въглища, който се издигаше на същата циментова платформа, на която сега бе закотвена новата, нафтова версия. Тялото на жената бе покрито с рани и синини. Едното й око беше черно и подуто дотам, че да не се отваря. Долавях, че името й е Дора Пенфийлд и се страхува, че съпругът на снаха й, Клаус Оркенуолд, ще я разчлени и парче по парче ще натика тялото й в пламъците на котела, докато децата й гледат ужасени. И именно това се беше случило с нея, макар че се напъвах отчаяно и успешно да блокирам ясновидските образи от същинската й смърт.

— През зимата „Томпсън Ойл“ правят доставки на всеки три седмици — обясняваше Гарууд, — и по-рядко през есента.

— Колко струва да се напълни резервоарът? — попита Рия, играейки умело ролята на загрижена за бюджета млада дама.

Аз гледах към шестгодишно момченце и седемгодишно момиченце, жертви на жестоко насилие — пребити и с изпочупени кости. Макар че тези сърцераздирателни беззащитни същества бяха отдавна мъртви, техните стенания, викове от болка и жалостиви молби за милост отекваха до мен през коридорите на времето, пронизващи тресчици мъчителен звук. Едва се сдържах да не се разплача за децата.