Дин Кунц - Отвъдни очи

Двайсет минути по-късно денят отстъпи пред мрака. Човек би могъл да си помисли, че нощта ще метне прикриващо наметало върху злостните лъчения на този нещастен и шумен град, придавайки му поне малка доза приличие, но случаят не бе такъв. В Йонтсдаун нощта не беше сценичен грим, какъвто бе навсякъде другаде. Тя успяваше да подчертае неприятните, размазани, димни, гнили и смрадливи подробности на улиците и да привлече вниманието към мрачния, средновековен вид на по-голямата част от сградите.

С Рия не бяхме сигурни, че сме се измъкнали от таласъмите в „Питърбилта“, така че спряхме пред друг мотел — „Ван Уинкъл Мотър Ин“, който не бе и наполовина така симпатичен като името си. Беше около четири пъти по-голям от „Почивка за пътника“, на два етажа. Някои стаи гледаха към вътрешен двор, други — към променада от железни колци, боядисани в черно, но белещи се и нашарени от ръжда, кукнати под алуминиев навес, който заобикаляше отзад и четирите крила на сградата. Използвахме мотива, че сме изтощени след дългото си пътуване и поискахме тихи стаи в задната част на мотела, колкото се може по-далеч от шума на движението, а рецепционистът изпълни желанието ни. Така не само разполагахме със спокойствие, но можехме и да паркираме комбито, без да се вижда от улицата — застраховка срещу това случайно да ни забележат таласъмските работници на „Лайтнинг Коул Къмпани“, от които бяхме избягали, колкото и невероятно да изглеждаше подобна опасност.

Стаята ни представляваше кутия с бежови стени с евтини, масивни мебели и две боклучави картини на платноходи, прорязващи бурно море, с вдигнати платна, добре издути от силния вятър. Гардеробът и нощните шкафчета бяха осеяни със стари изгаряния от цигари, а водата в душа не беше толкова гореща, колкото би ни се искало, но пък с Рия възнамерявахме да останем тук само една нощ. На сутринта щяхме да потърсим малка къща под наем, където щяхме да разполагаме с по-голямо уединение да кроим планове срещу таласъмите.

След като си взех душ, се отпуснах достатъчно, за да се разходя отново в града — стига Рия да останеше до мен и само до най-близкото заведение, където хапнахме вкусна, макар и незабележителна с нищо вечеря. За прекараното там време сред клиентите видяхме девет таласъма. Стараех се да съсредоточавам вниманието си изцяло върху Рия, защото гледката на прасешките им зурли, кървясали очи и трепкащи змийски езици би убила апетита ми.

Макар че не гледах към чудовищата, все пак усещах тяхното зло, което за мен бе толкова осезаемо, колкото и студена пара, издигаща се над парчета сух лед. Привикването към тези студени еманации на нечовешка омраза и гняв ми помогна полека да се науча да филтрирам фоновото шумолене и съскане на парапсихичната радиация, която се явяваше част от Йонтсдаун, и по времето, когато с Рия напуснахме заведението, се чувствах по-добре, отколкото досега — от момента, в който бях навлязъл в този град на прокълнатите.

Обратно в мотела „Ван Уинкъл Мотър Ин“: пренесохме в стаята при нас конопените чували с оръжия, експлозиви и други незаконни предмети от страх, че оборудването ни може да бъде откраднато от комбито през нощта.

В леглото, обвити в мрака, дълго време просто се гушкахме, без да говорим или да правим любов, просто се прегръщахме и то здраво. Близостта бе като антидот за страха, лекарство за отчаянието.

Най-сетне Рия заспа.

Аз се вслушвах в нощта.

На това място вятърът звучеше по-различно от всички други ветрове — хищно. От време на време чувах далечното бръмчене на големи камиони, пренасящи тежки товари и се чудех дали въгледобивната компания през цялото денонощие превозва добива си от околните мини. И ако е така — защо? Струваше ми се също, че нощта в Йонтсдаун бива обезпокоявана по-често от писъка на сирените на полицейски коли и линейки, отколкото в който и да е друг град, където някога съм попадал.

Най-сетне се унесох и, естествено, сънувах. Отново страховития тунел. Мъждивите кехлибарени лампи. Мазни езерца от мрак, разположени между крушките. Нисък, понякога неравен таван. Странни миризми. Екот на тичащи стъпки. Вик, писък. Загадъчно скимтене; Внезапно се разнесе пронизващо тъпанчетата „Фиуу-уиуу-уиуу“ на алармена сирена. Спиращата дъха, разтуптяваща сърцето увереност, че ме преследват…

Когато се събудих със заседналата в гърлото влажна храчка на писъка, Рия се надигна заедно с мен, зинала за въздух и отмятайки завивките, сякаш се бореше да се освободи от посягащите ръце на враговете си.