Дин Кунц - Отвъдни очи

Все още изтощен от преживяването, което бях понесъл просто с преминаването на основното училище, чувствайки се изсъхнал и слаб — ужасно слаб — от смазващата горещина на онези предстоящи пламъци; имах затруднения с излизането от колата. Арктическият вятър ми се стори по-студен, отколкото всъщност беше, защото остро контрастираше със спомена за огъня, който продължаваше да съска и примигва в мен, изпепелявайки сърцето и душата ми. Облегнах се на отворената врата, поемайки напоителни глътки въздух от влажния мартенски въздух, който би трябвало да помогнат, но не ме караха да се чувствам по-добре. Когато хлопнах вратата, за малко да падна по гръб. Изпъшках, олюлях се несигурно, успях да запазя равновесие и се облегнах замаян на комбито, а в ъглите на полезрението ми се въртеше странна сивота.

Рия заобиколи колата, за да ме подкрепи.

— Още парапсихични образи?

— Не. Просто… последиците от онези, за които вече ти разказах.

— Последици ли? Никога досега не съм те виждала такъв!

— Никога досега не съм се чувствал така.

— Толкова лошо ли беше?

— Много лошо. Чувствам се… изпепелен, смазан… все едно оставих част от мен там, в горящото училище.

Рия ме прегърна с една ръка за опора и другата пъхна под мишницата ми. Както винаги, в нея се криеше голяма сила.

Чувствах се глупаво, мелодраматично, но тоталното ми изтощение и омекналите гумени крака бяха истински.

За да избегна да се саморазруша емоционално и психологически, парче по парче, щеше да се наложи да стоя далеч от училището, да се придвижвам през града така, че тухлените му стени да не ми попадат през погледа. В този случай очевидно ясновидското ми зрение се оказваше по-силно от способността ми да понеса възприеманата болка на хората. Ако някога се наложеше да се влиза в тази сграда, за да се предотврати предстоящата трагедия, която бях съзрял, можеше да се наложи Рия да стъпи там сама.

И дума да не става за подобна възможност!

Крачка по крачка, Рия ми помогна да заобиколя колата и да пресека пътя до рецепцията на мотела, докато краката ми укрепваха. Силата ми полека се възвръщаше.

Неоновият знак, окачен на метални щифтове между два пръта, скърцаше под поривите на полярния вятър. За кратък миг на относителна тишина, обгърнала улицата, можех да чуя лишените от листа клони на облечените в лед храсталаци да звънкат едни в други и да дращят по стените на сградата.

Когато бяхме на няколко крачки от вратата на рецепцията и тъкмо бях успял да запристъпвам без чужда подкрепа, на улицата зад нас се разнесе гърлен драконов рев. Иззад съседния ъгъл завиваше голям, мощен камион — калнокафяв „Питърбилт“ влачеше дълго, открито отгоре ремарке, пълно с въглища. И двамата погледнахме към него и макар че Рия очевидно не забеляза нищо необичайно в превозното средство, мен незабавно ме разтърсиха названието на компанията и емблемата й, нарисувана, на вратата: бял кръг, заобикалящ черна светкавица на черен фон, с надпис „Лайтнинг Коул Къмпани“.

С отвъдните си очи възприемах еманации с уникално, обезпокоително естество. Те не бяха нито специфични, нито така разтърсващи като мрачните ясновидски образи за смърт, които се лееха от сградата на основното училище, но въпреки липсата на яснота и експлозивен ефект, имаха своя собствена притеснителна мощ. Вкочаниха ме до такава степен, че имах чувството, че в кръвта ми се образуват тънки като игли ледени шушулки, които пронизват стените на артериите и вените. Парапсихичен и пророчески студ, в пъти по-ужасен от ледения зимен въздух през март, излъчван от емблемата и името на тази въгледобивна компания.

Усещах, че това е ключът към тайната на таласъмското гнездо, което бе изградено в Йонтсдаун.

— Слим? — каза Рия.

— Чакай…

— Какво ти става?

— Не съм сигурен.

— Трепериш.

— Нещо… нещо…

Докато се взирах в камиона, той потрепна и ми се стори размит, после — почти прозрачен. През него, отвъд, видях странна, огромна празнота, лишена от светлина ужасна бездна. Все още виждах отлично камиона, но в същото време сякаш се взирах право през превозното средство към безкрайния мрак, който бе по-дълбок от нощта и по-празен от лишените от въздух пропасти между далечните звезди.

Стана ми още по-студено.

От пожара в училището към внезапния арктически студ, леещ се от камиона, Йонтсдаун ме приветстваше с психическото съответствие на брас-бенд — макар и такъв, който свири само мрачна, декадентска и стресираща музика.