Дин Кунц - Отвъдни очи

Макар че не можех да разбера защо „Лайтнинг Коул Къмпани“ ми въздейства толкова силно, бях изпълнен с ужас толкова наситен и чист, че ме обездвижваше и едва можех да дишам, както човек остава напълно скован след парализираща, но не и смъртоносна доза кураре.

В камиона се возеха двама таласъми, маскирани като хора. Единият ме забеляза и ме зяпна, сякаш бе осъзнал, че има нещо необичайно в настоятелността, с която изучавах него и камиона му. Докато ни подминаваха, той се обърна, за да задържи изпълнените си с омраза огнени очи върху мен. В края на квартала големият въглищен влекач премина през сменящия се светофар, но след това започна да забавя и да отбива встрани от пътя.

Отърсвайки се, за да се освободя от обхваналото ме обездвижващо вцепенение, казах:

— Бързо! Да се махаме оттук!

Рия каза:

— Защо?

— Онези… — посочих камионът, който вече беше спрял на банкета на пресечка и половина от нас. — Не тичай… не допускай да видят, че са ни изплашили… но да побързаме !

Без да задава повече въпроси, Рия се върна заедно с мен при комбито и се настани зад волана, докато се намествах на седалката на пътника.

Отвъд кръстовището влекачът тромаво изпълняваше обратен завой, макар че маневрата му беше незаконна. Блокираше трафика и в двете посоки.

— По дяволите, те наистина ще се върнат, за да ни огледат по-добре! — възкликнах.

Рия запали двигателя, включи комбито на скорост и пъргаво даде на заден от паркинга.

Стараейки се да не звуча толкова изплашен, колкото в действителност бях, казах:

— Докато ни виждат, не се движи прекалено бързо. Ако е възможно, бих искал да не ни забележат, когато им бягаме.

Рия заобиколи мотел „Почивка за пътника“, насочвайки се към изхода от паркинга, който водеше към странична улица.

Когато се плъзнахме покрай ъгъла, видях, че влекачът е завършил обратния си завой на главната улица — и след това изчезна от поглед.

В секундата, когато вече не го виждах, странният и ужасен студ изчезна. Впечатлението за безкрайна бездна не ме преследваше повече.

Но какво бе означавало то? Каква беше тази безформена, бездънна тъмнина, която бях видял и от която се бях отдръпнал, докато се взирах в камиона?

Какво, в името на Бога, правеха таласъмите в „Лайтнинг Коул Къмпани“?

— Добре — казах треперливо, — прави много завои, свървай в някоя улица веднага след предишната, така че да не могат да ни мернат повече. Има шанс да не са успели да разгледат колата и съм сигурен, че не са си записали номера й.

Рия постъпи, както предложих, завиваше наслуки и криволичеше през североизточните предградия на града, често стрелкайки с поглед огледалото за задно виждане.

— Слим, нали не смяташ… те дали осъзнаха, че можеш да прозираш право през човешката им маскировка?

— Не. Те просто… е, не знам… предполагам, че просто видяха колко настоятелно ги зяпам… и колко съм потресен. Така че станаха подозрителни и решиха да ме огледат по-отблизо. Расата им си е подозрителна по природа. Подозрителна и параноидна.

Надявах се да е вярно. Никога не бях срещал таласъм, способен да разпознае психичните си сили. Ако някои от тях разполагаха със способността да забелязват тези от нас, които ги виждат, тогава бяхме загазили много повече, отколкото бях способен да заподозра, понеже губехме единственото си, тайно предимство.

— Какво видя този път? — поинтересува се Рия.

Казах й за бездната, за образа на огромна и лишена от светлина празнота, който се бе надигнал в съзнанието ми, когато погледнах към камиона.

— Какво значи това, Слим?

Притеснен и уморен, не отговорих веднага. Дадох си време да помисля, макар че това с нищо не ми помогна. Накрая въздъхнах и казах:

— Не знам. Еманациите, които се лееха от камиона… те не ми спряха дъха, но по свой собствен начин бяха дори още по-ужасни от предстоящия пожар, който усетих при училището. Но не съм сигурен какво значат, нито дори какво точно съм видял. Освен че това някак си… чрез въгледобивната компания смятам, че ще успеем да научим защо толкова много таласъми са съсредоточени в този проклет град.

— Тя е фокусът?

Кимнах:

— Да.

Разбира се, не бях в състояние да започвам разследване на „Лайтнинг Коул Къмпани“ поне до следващата сутрин. Чувствах се почти толкова сив, колкото и зимното небе, и не по-твърд от разпарцаливените бради от мъгла, които се стичаха по заплашителните лица — войни и чудовища, — които окото с повечко въображение можеше да различи в буреносните облаци. Нуждаех се от време за почивка, да си възвърна силите и да се науча да отклонявам съзнанието си поне от някои от ясновидските образи, които безконечно течаха около мен, цвърчаха и искряха от сградите и улиците и хората в Йонтсдаун.